Шантарам

Местните кланове не познаваха знамето на Кадер, но уважаваха езика и смисъла му. И все пак, докато Кадер, Назир и нашите афгански бойци не им обясняха, че групата пътува под закрилата на американец, те не променяха свирепите и войнствени пози. След като оглеждаха паспорта ми и се взираха в сиво-сините ми очи, ни посрещаха като другари по оръжие и ни канеха да пием чай и да пируваме с тях. Поканата беше евфемизъм за честта да им платим налог. Въпреки че никой от пиратите не искаше да осуетява доставките на жизненоважната американска помощ, която ги крепеше през дългите години война с налозите, вземани от керваните, беше немислимо да минем през тяхната територия, без да платим. Точно за тази цел Кадер беше подсигурил цял склад от рушвети. Имаше коприни в пауновосиньо и зелено с богато втъкани златни нишки, брадви и ножове с дебели остриета и комплекти за шиене. Имаше бинокли „Цайс“ — Кадер ми беше дал един и аз го ползвах всеки ден — и увеличителни очила за четене на Корана, и солидни часовници индийско производство. За водачите на клановете пък беше подготвил малко съкровище от златни плочки, щамповани с афганския лавър, всяка от които тежеше една тола — около десет грама.

Кадер не просто бе очаквал пиратските нападения, а ги беше дори преброил. След като приключеше с официалностите и преговорите за откупа, той уреждаше нови доставки за нас с всеки от местните водачи на клан. Осигуряваха ни храна и ни гарантираха зоб за животните в побратимените села под тяхна власт или закрила.

Подновяването на запасите беше изключително важно за нас. Мунициите, машинните части и лекарствата, които носехме, бяха приоритет и почти не оставаше място за допълнителен товар. Затова носехме малко фураж за конете — най-много двудневна дажба, но за себе си не носехме храна. Всеки имаше манерка с вода и се подразбираше, че тя е за спешни случаи и трябва да се използва пестеливо за нас и конете. Много бяха дните, в които пиехме само по чаша вода и изяждахме само по парче хляб. Когато тръгнахме, аз бях вегетарианец, без да съм фанатик. Години наред обикновено предпочитах да се храня с плодове и зеленчуци, когато имаше избор. След три седмици път, влачене на коне през планини и мразовити реки и треперене от глад се нахвърлях на овчето и козето месо, което ни поднасяха пиратите, и ръфах със зъби недопечените мръвки от кокала.

Стръмните планински склонове бяха голи; свирепите зимни ветрове бяха попарили живота по тях, но всяка равнина, дори и най-малката, бе покрита с ярка, жива зеленина. Имаше диви цветя с червени звездни лица и други, с небесносини глави като пискюли. Имаше ниски бодливи храсти с малки жълти листенца, които козите много обичаха, и най-различни видове диви треви с перести кичури и изсъхнали семена за конете. По много скали видях яркозелени мъхове, а по други — по-бледи лишеи. Въздействието на тези нежни зелени килими между безкрайните зъбери на крокодиловия планински гръб от гол камък беше много по-силно, отколкото щеше да е сред по-плодороден и по-спокоен пейзаж. Откликвахме с радост на всяка гледка от застлан с мека растителност склон или мочурище, покрито с туфи трева и листак — дълбок несъзнателен отклик от жизнеността на зеления цвят.