Шантарам

Халед Ансари, Назир, Ахмед Заде и аз стояхме мълчаливо и дишахме дълбоко в очакване Кадер да заговори отново.

— Няма човек, който да познава тези планини и областта оттук до Кандахар по-добре от Хабиб — заключи Кадер с тежка въздишка. — Той е най-добрият водач. Оцелял е в стотици мисии в този район и ще ни изведе при нашите в Кандахар. Няма и по-верен и надежден човек от него, защото в Афганистан никой не мрази руснаците повече от Хабиб Абдур Рахман. Но…

— Той е напълно луд — предположи Ахмед Заде в тишината и вдигна рамене по галски. Внезапно се усетих, че ми е симпатичен и в същия миг ми домъчня за Дидие. Това бе тъкмо прагматичното и брутално откровено обобщение, каквото може би щеше да направи Дидие.

— Да — съгласи се Кадер. — Луд е. Скръбта е съсипала разума му. И колкото и да ни е нужен, той никога не бива да бъде изпускан от око. Всички муджахидински отряди оттук до Херат са го изпъдили. Ние се бием срещу афганската армия, която служи на руснаците, но тя все пак е от афганци. Ние получаваме по-голямата част от сведенията си от войници от афганската армия, които искат да ни помогнат да победим техните руски господари. Хабиб не може да направи тази тънка разлика. Той разбира тази война само по един начин: да ги избие всичките — бързо или бавно. А той предпочита да ги убива бавно. В него има такава жестокост и ярост, че плаши приятелите си не по-малко от враговете. Затова трябва да бъде държан под око, докато е с нас.

— Аз ще го наблюдавам — заяви твърдо Халед Ансари и всички се обърнахме да погледнем нашия палестински приятел. Лицето му изразяваше страдание, гняв и решителност. Кожата около очите му бе изпъната от вежда до вежда, а упоритата решителност бе свила устата му в разтеглена тънка черта.