Шантарам

— И аз — засмя се Халед с краткия си тъжен смях, но аз попих увереност от него. — Кой беше зад тебе?

— Ахмед — отвърнах. — Ахмед Заде. Чух го как псува на френски по-назад. — Мисля, че е добре. Назир беше зад него. Знам, че и Махмуд, иранецът, беше близо до него. Зад мен имаше десетина души, мисля, като броим и двамата, които караха козите.

— Ще отида да проверя. — Халед ме тупна успокояващо по рамото. — Ти продължавай. Плъзгай се покрай стената още стотина метра. Не е далече. Като се измъкнеш от пролома, Луната ще помогне. Успех.

И за кратко, докато стигнах оазиса от бледа лунна светлина, аз се почувствах незастрашаван и уверен в себе си. После продължихме, прегърнали студената сива скала на каньона, и след минути отново потънахме в тъма само с вярата, страха и волята ни да оцелеем.

Толкова често пътувахме нощем, че понякога сякаш намирахме пътя за Кандахар пипнешком, като слепци. Също така сляпо и без въпроси се доверявахме на Хабиб, нашия водач. Никой от афганците в групата не живееше в граничните райони и всички зависеха също като мен от неговите познания за тайните проходи и непредвидимите первази пътеки.

Но когато не водеше колоната, Хабиб вдъхваше далеч по-малко доверие. Веднъж го засякох, докато изкачвах едни скали по време на почивка, за да намеря място да се изпикая. Беше коленичил пред една четвъртита каменна плоча и удряше чело в нея. Скочих долу да го спра и открих, че ридаеше. Кръвта от разраненото му чело течеше по лицето и се смесваше със сълзите по брадата му. Излях малко вода от манерката на ъгълчето на шала си и избърсах кръвта от челото му, за да огледам раните. Кожата беше разкъсана, но само повърхностно. Той се остави да го поведа обратно към лагера без възражения. Халед веднага дотича и ми помогна да намажа челото му с мехлем и да го превържа с чиста превръзка.

— Оставих го сам — измърмори той, след като приключихме. — Мислех, че се моли. Каза ми, че иска да се помоли. Но имах чувството…

— Мисля, че той се молеше — отвърнах.

— Безпокоя се — призна Халед. Гледаше ме в очите с трескава смесица от мъка и страх. — Той постоянно и навсякъде слага капани за хора. Под наметалото мъкне двайсет гранати. Опитах се да му обясня, че капанът за хора няма разум — като нищо може да убие някой местен овчар или някой от нас, вместо руски или афгански войник. Не разбира. Само се хили и ги залага по-скришом. Вчера натовари някои от конете с експлозиви. Каза, за да е по-сигурно, че руснаците няма да ги докопат. Казах му — ами ние? Ами ако руснаците ни докопат? И ние ли трябва да се наблъскаме с експлозиви? Отвърна, че това непрекъснато го тревожело — как да подсигури смъртта ни, преди руснаците да успеят да ни докопат, и как да убие още руснаци и след като издъхнем.

— Кадер знае ли?

— Не. Опитвам се да държа Хабиб в релси. Знам откъде идва той, Лин. И аз съм бил там. Първите две години, след като избиха семейството ми, и аз бях обезумял като него. Знам какво му е на душата. Изпълнен е с толкова мъртви приятели и врагове, че е зациклил… да убива руснаци. И докато не се освободи, трябва да не се отделям от него, доколкото мога, и да му пазя задника.