Сага за Форсайтови

— Не можем да живеем вечно — заяви Соумс и взе шапката си.

— Нее-е — отвърна Градман; — и все пак ще бъде жалко… последният от старото семейство! А трябва ли да повдигна отново въпроса за оная неприятна история на Олд Къмптън Стрийт? Тия музиканти са цяла напаст.

— Повдигнете го. Трябва да прибера мис Фльор и да взема влака в четири часа. Довиждане, Градман.

— Довиждане, мистър Соумс. Надявам се, че мис Фльор…

— Добре е, само че много поскитва.

— Даа-а — проточи Градман. — Младост.

Соумс излезе, като мислеше: „Милият Градман! Да беше по-млад, него щях да взема за изпълнител. На никого не мога да разчитам, че ще се грижи истински.“

Изоставяйки жлъчната математическа точност и странния покой на този закътан квартал, той помисли изведнъж: „Под покритие! Защо не могат да екстернират хора като Профон вместо цели тълпи трудолюбиви германци?“ И се изненада от дълбокото смущение, предизвикано от тази неродолюбива мисъл. Няма що! Човек не може да намери нито миг истински покой. Всяко нещо си имаше и своя опака страна. И той продължи пътя си към Грийн Стрийт.

Точно след два часа по собствения му часовник Томас Градман се обърна на въртящия се стол, заключи и последното чекмедже на бюрото, постави в джоба на жилетката си толкова голяма връзка ключове, че дясното подребрие, там, където беше черния дроб, се изду, изтри с ръкав вехтия цилиндър, все чадъра си и слезе. Нисък, дебел, закопчал плътно извехтелия си редингот, той тръгна към пазара Ковънт гардън. Никога не пропускаше тази всекидневна разходка до метрото за Хайгейт и рядко пропускаше да направи пътем някоя наложителна покупка на зеленчук и плодове. Нови поколения можеха да се раждат, модите на шапките да се променят, войни да се водят, форсайтовският род да отмира, но Томас Градман, неизменен и посивял, продължаваше всекидневната си разходка и купуваше всекидневната порция зеленчук. Времената не бяха вече същите, синът му бе загубил единия си крак, продавачите не даваха хубави кошнички, за да си носиш в тях покупката… но подземната железница беше много удобно нещо. Изобщо не биваше да се оплаква; здравето му беше добро за тая възраст и, след петдесет и четири години в адвокатурата, той получаваше осемстотин лири годишно; само че напоследък положението ставаше малко тревожно, защото заплатата му се състоеше главно от комисионните по събиране на наемите и ако това ликвидиране на недвижимата форсайтовска собственост продължи, източникът щеше да пресъхне, а животът все поскъпваше; но нямаше смисъл да се тревожи. „Господ си има грижа за всичко“ — обичаше да казва той; и все пак недвижимите имоти в Лондон… Какво ли биха казали мистър Роджър или мистър Джеймс, ако можеха да видят тия продажби… които приличаха на обезверяване!… Мистър Соумс обаче се тревожеше. Докато са живи наследодателят и преките наследници, и двайсет и една години след тях — по нататък не можеше да се отиде; а здравето на мистър Соумс беше чудесно… мис Фльор е много мило девойче, много мило, ще се омъжи; само че толкова млади семейства днес нямат деца!… Той беше двайсет и две годишен, когато се роди първото му дете; мистър Джолиън пък се бе оженил, още докато учеше в Кеймбридж и същата година стана баща… О, господи! Отдавна беше то — през шейсет и девета година, много време преди мистър Джолиън старши — тънък познавач на недвижими имоти — да прибере завещанието си от мистър Джеймс. Да! В ония времена всеки гледаше да купи имот, не знаеха какво е цвят каки, хората не се стремяха да се провалят взаимно, за да могат да се издигнат; краставиците бяха по два пенса, а дините, какви дини, слюнки да ти потекат! Петдесет години минаха, откакто бе постъпил в кантората на мистър Джеймс и мистър Джеймс му бе казал: „Слушайте, Градман, вие сте още новак… Старайте се и няма да усетите как ще стигнете до петстотин лири на година.“ Достигнал ги бе, боеше се от бога, служеше на Форсайтови, а вечер ядеше само вегетарианска храна. И, като си купи един брой Джон Бул — макар че не го обичаше заради несдържания език, — с един-единствен пакет, увит в кафява хартия, влезе в подземната железница, която го отнесе към земните недра.