Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Докато преминаваше от най-шумните квартали на града към по-тихите части на Лондон, той преповтаряше размислите си. Положението с парите ставаше все по-затегнато, нравствеността — все по-разпусната! Последица от войната! Банките не даваха заеми; договорите се нарушаваха наляво и надясно. Не му се нравеха нито настроението, което се долавяше във въздуха, нито изражението на лицата. Страната беше обзета от вихрушката на спекулации и фалити. Успокояваше го само мисълта, че нито той, нито доверените му можеха да бъдат засегнати от друга лудост, освен от отказ на държавата да плаща дълговете си или от облагане на капитала. Ако Соумс изобщо вярваше в нещо, то беше само това, което наричаше „английско здравомислие“, с други думи, във възможността по какъвто и да е начин да се запази собствеността. Макар да казваше — както баща му бе казвал преди него, — че не знае накъде вървят работите, в душата си не вярваше изобщо да вървят нанякъде. Ако зависеше от него, не биха мръднали… Той беше всъщност един чистокръвен англичанин, който държи здраво, каквото притежава, и знае, че никога не ще се раздели с него, ако не го размени с нещо приблизително равноценно. Умът му беше годен за всякаква еквилибристика, когато се касаеше за материални въпроси, а начинът му да разглежда положението на страната мъчно можеше да се отрече в един свят, съставен от човешки същества. Да вземем например неговия случай! Той беше състоятелен човек. Ощетяваше ли някого с това? Не се хранеше по десет пъти на ден; ядеше не повече, може би дори не и толкова, колкото някой бедняк. Не пилееше пари за разврат, не използваше повече въздух, едва ли и повече вода от някой шлосер или носач. Заобиколен беше наистина от хубави неща, но те създаваха работа на тези, които ги изготвят, а все някой трябваше да ги използва. Купуваше картини, но изкуството се нуждаеше от насърчение. Беше всъщност един случаен проводник, чрез който парите създаваха работа на трудещите се. Какво осъдително имаше в това? В неговите ръце парите протичаха в по-бърз и полезен оборот, отколкото в ръцете на държавата и на пасмина лениви чиновници, които знаят само да смучат. Спестяванията му влизаха също всяка година в движение. Както и това, което не спестяваше, а влагаше в акции за водоснабдяване, в общински ценни книжа или изобщо в нещо солидно и полезно. Държавата не му плащаше, задето се грижи за своите собствени или чуждите имоти и пари — всичко това той вършеше безплатно. Тук именно беше главното възражение против национализма — притежателите на частна собственост не получаваха заплати, а правеха всичко възможно за поддържане движението на парите. При национализацията щеше да стане тъкмо обратното! Соумс чувстваше, че този довод мъчно може да бъде опроверган в една страна, която страда от прекалена бюрокрация.
Докато влизаше в съвършения покой на закътания квартал, той мислеше с особена досада, че голям брой тръстове и концерни държаха пазара и поддържаха изкуствено високи цени. Цялата беда идваше от тези именно мошеници, които злоупотребяваха с индивидуалистичната система, и човек изпитваше почти задоволство, като виждаше, че и те се чувстваха най-после на тръни — да не би сградата да рухне с трясък и да ги погребе под своите развалини.
Канцелариите на „Къткот, Кингстън и Форсайт“ заемаха партера и първия етаж в една къща от дясната страна на улицата; докато се качваше в кабинета си, Соумс си мислеше: „Време е да боядисаме.“
Старият му чиновник Градман седеше, както винаги, пред огромното бюро с безбройни отделения. Помощникът му стоеше пред него, с бележка от борсов посредник за влога на сумата, получена от продадената къща на Брайанстон Скуеър, собственост на Роджър Форсайт. Соумс взе бележката и каза:
— Акции на Ванкувър сити! Хм! Те спаднаха днес.
Старият Градман отвърна с дразнеща угодливост:
— Да-а; но всички ценни книжа спадат, мистър Соумс.
Помощникът се оттегли.
Соумс прикрепи документа към други книжа и закачи шапката си.
— Искам да вия завещанието и брачния си договор, Градман.
Старият Градман се изви до последната възможност на въртящия се стол и извади два преписа от долното ляво чекмедже. Зае предишното си положение и вдигна посивялата си глава, зачервен от навеждането.
— Преписите, сър.
Соумс ги взе. Изведнъж го порази мисълта колко много Градман приличаше на дебелото пъстро дворно куче, което държаха вързано в Шелтър, докато един ден на Фльор бе хрумнало, че трябва да го пусне на свобода, при което то ухапа веднага готвачката и се наложи да го убият. Дали и Градман ще ухапе готвачката, ако го пуснат на свобода?