Сага за Форсайтови

Когато бурята отмина, напусна заслона си и си тръгна по мократа пътечка към брега на реката.

В тръстиките се криеха два лебеда. Соумс ги знаеше и застана да погледа благородното очертание на белите им шии и големите змиевидни глави. „А в това, което трябва да сторя, няма нищо благородно!“ — помисли той. И все пак трябва да го извърши, за да предотврати нещо по-лошо. Анет трябваше да се е върнала вече оттам, където е била; беше почти време за вечеря и, колкото повече наближаваше да се види с нея, толкова по-трудно му ставаше да реши какво и как ще й каже. Хрумна му нова, страшна мисъл. Дали тя не ще поиска да си възвърне свободата, за да се омъжи за оня приятел! И да поиска, няма да я получи. Не за това се бе оженил той за нея. Образът на Проспер Профон мина бавно пред очите му и го успокои. Не беше мъж, който би се оженил. Не, не! Моменталната уплаха се смени с гняв. „По добре да не ми се мярка пред очите — помисли той. — Този мелез представлява…“ Какво представляваше всъщност Проспер Профон? Нищо особено, разбира се! И все пак нещо твърде съществено за тоя свят: една разюздана безнравственост, едно дебнещо разочарование! От него Анет бе възприела израза: „Je m’en fiche!“ Злокобна личност! Човек от континента… космополит… продукт на века! И да съществуваше по-жестока присъда, Соумс чувстваше, че не я знае.

Лебедите бяха извърнали глави и гледаха зад него към незнайните далечини. Единият изкряка тихо, помаха опашка, изви се сякаш по насочен рул и се отдалечи. Другият го последва. Белите тела и величествените шии се изгубиха от погледа. Соумс тръгна към къщи.