Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Живков би могъл да каже, че в случаите Хрушчов се е разсърдил, направил е скандал или се е ядосал, което все пак би запазило равноправието на българския ръководител. Но фактът, че той употреби този много ясен глагол „ДЕРА“, ми показа колко дълбоко беше сляпото му подчинение пред волята на съветския началник. Сякаш не можеше да има никакво съмнение в правото на Хрушчов да го ДЕРЕ.
Картината на сляпата подчиненост на Живков бе допълнена и от несъмнената гордост, която той изпитваше, че е дръзнал да извърши нещо на своя глава. И това нещо в края на краищата се оказало правилното, т.е. Живков се гордееше, че в цялата си кариера на два пъти е успял да се съобрази с българските интереси, които били различни от съветските. Но какво да се мисли за всичко останало?
При започването на нашата екскурзия имах намерението да питам Живков за отношенията със СССР и по-специално за изказванията на някои министри, че без непрекъснатата съветска помощ българската икономика щяла да банкрутира много бързо. След неговите думи за това как Хрушчов го ДРАЛ, почувствувах, че въпросът ми е излишен, тъй като, след като не можеше да се говори за каква да е политическа суверенност на България, абсурдно би било да се пита за икономическа суверенност. При това аз не поставих под въпрос дали наистина Живков на своя глава е подобрил отношенията с Гърция и предприел такава важна мярка като реорганизацията на селското стопанство. Компетентни хора, с които по-късно разисквах тези му твърдения, се усъмниха изобщо в способността на българското ръководство да решава само развитието на отношенията си с Гърция. Може би инициативата да е била на Живков, но зад нея сигурно е стояло някакво съветско одобрение. Що се отнася до селското стопанство, там конфликтът му с Хрушчов изглежда по-вероятен, защото българското селско стопанство бе разстроено именно от сляпото подражаване на съветското.
Тук справедливостта изисква да кажа, че в същия този разговор на няколко пъти Живков недвусмислено иронизира съветския опит. Така например аз остро нападнах димитровските награди за литература и изкуство, като му приведох примери, че раздаването на тези награди става повод за истинска война между българските писатели, художници, артисти и т.н., че в резултат на тези награди хората се намразват завинаги и цялата културна атмосфера в страната за дълго време бива отравяна от злоба и завист. Същото се отнасяше и за разните звания.
— Всичко това е съвсем неприсъщо на нашия национален характер — казах аз. — Ние никога не сме имали пошлата традиция да се кичим с пауновски титли и да си раздаваме пищни награди. За какво тогава съществуват димитровските награди?
Живков ме изгледа, засмя се и каза:
— Ние ги имаме само защото ги има в Съветския съюз!
Може би греша, но в този момент ми се стори, че с моето подозрение към т.нар. съветски опит му станах някак по-симпатичен. Защото след това той заговори, че механичното подражаване на съветския опит в миналото било довело до големи пакости в България.
„Ние имаме много ценен наш, собствен опит“ — каза той с повишен тон на истински патриот.
Малко по-нататък в разговора той внезапно се оплака от инертността на Политбюро, към което изпитваше несъмнено презрение. Той буквално каза:
„Ние имаме членове на Политбюро, които никой не знае за какво са там, никой не знае да са свършили някаква работа. Просто седят си там — членове на Политбюро!“
По-късно някои мои познати ми обясниха, че Политбюро проваляло важни инициативи на Живков и той не можел да търпи онези стари членове, които бе наследил още от времето на Червенков. Но тъкмо тези членове, за които той говореше, бяха старите и изпитани довереници на Съветския съюз. Така че упрекът му косвено бе отправен към съветското ръководство.
На няколко пъти се опитах да върна разговора към времето преди април 1956 година и по-точно времето на Червенков. Бях любопитен да разбера по-непосредствено отношението на Живков към онзи тежък период. Но случайно или умишлено, той изобщо избегна тази тема. Единственият път, когато той спомена за предшествениците си, беше, когато каза, че и Червенков, и Югов са взимали хонорари за техни публикувани речи или доклади. Хонорари, които са отивали за тяхна лична сметка. Докато той, Живков, отправял всички полагаеми му се суми от отпечатани произведения към касата на партията. От думите му заключих, че той не обичаше Червенков и ненавиждаше Югов.