Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— А за какво писателите са хукнали да ходят на Запад? Какво интересно намират там? Какво има да научат от Запада? Тяхната работа е тука, да ходят из нашата страна, да опознават живота и да пишат за него! Писателите нямат работа на Запад!
Всичко това той изрече най-категорично и не можеше да има съмнение, че беше убеден в казаното. Все пак някой от нас измънка, че писателите трябва да пътуват на Запад, за да разширяват културните си кръгозори, за да общуват със световната литература.
Живков поклати отрицателно глава и повтори:
— Нашите писатели трябва да пътуват в нашата страна!
И за да смени не толкова приятната тема, той запита дали е вярно, че всред писа)елите имало много разводи. Той зададе този въпрос с усмивка, която казваше, че твърде добре знае подробности за личния живот на писателите, но иска от нас само потвърждение. Явно, интересуваше го забавната, полуклюкарската страна на писателските любовно-семейни истории.
Аз казах, че писателските разводи според мен не бяха повече от разводите в която и да е друга професионална група в страната, но понеже писателското общество беше в центъра на вниманието, хората преувеличаваха. Той каза, че може и да съм прав, но на гражданите правели впечатление писателските разводи.
Нашият разговор продължи по пътя на най-произволни асоциации, както вероятно протичат всички подобни разговори. Живков знаеше, че ние имахме много въпроси към него, но се колебаехме дали да ги зададем. И можеше ли наистина да се пита за всичко? Струва ми се, че тук той твърде скоро и твърде опитно установи добре разбрано ниво на разговора, което не биваше да се нарушава. Това ниво изключи големите и опасни въпроси, но остави пълен простор за лични, частни разговори. Повече от ясно беше, че зад поканата на Живков за тази екскурзия стоеше желанието му да има непосредствени впечатления от нас не толкова като представители на някаква творческа интелигенция, а като отделни хора. Продължихме да вървим.
Колкото по-високо се изкачвахме в планината по посока на връх Миджур, толкова повече се разкъса групата. Живков и аз вървяхме най-малко половин километър пред другите. Той ме изненада с издръжливостта си. Обясни ми, че обичал да ходи и всеки ден изминавал известно разстояние, а всяка седмица предприемал подобна дълга екскурзия.
— Ами работата? — попитах. — Кога присъствувате на всички тия заседания, кога се срещате с всички тия хора? Аз мисля, че да си министър-председател и първи секретар на партията означава човек да няма време за нищо?
— Напротив — засмя се Живков, — колкото си по-нагоре, толкова е по-лесно!
Той ме погледна и като видя, че не му повярвах, каза, че пряката работа е предоставил на заместниците си. Например вече рядко ходел на заседание в Министерския съвет.
И тук стана дума за промяна в стила на първия ръководител. Живков каза, че за него образецът на истинския партиен ръководител е Хрушчов. Искам да припомня, че само два дни след нашата разходка Хрушчов беше свален, но повече от явно беше, че Живков не знаеше какво ставаше всред съветското ръководство. Убеден съм, че дори при най-малкото съмнение той не би се ангажирал дори пред мен с толкова открито възхищение от Хрушчов.
Той изрази възторг от речите на съветския ръководител и по този начин потвърди моето усещане, че в собствените си речи той подражаваше на Хрушчов. От друга страна, той се възхищаваше на замаха му и дори на неговата ексцентричност. Но цялото отношение на Живков към Хрушчов беше това на командир на рота или батальон спрямо главнокомандващия, т.е. отношение на човек, който ясно съзнава своята подчиненост. И това впечатление се потвърди от последвалия разказ на Живков.
С явна гордост той каза, че дотогава на два пъти е влизал в сериозни противоречия със съветското ръководство. Единия път по въпроса за последната реорганизация на българското селско стопанство, когато бе отхвърлена съветската схема. И втория път — за подобряването на отношенията с Гърция.
И тук помня дословно думите на Живков:
„Два пъти Хрушчов ЗДРАВАТА МЕ ДРА! — И добави: — Но аз се оказах прав!“
Бях поразен именно от използването на тази дума „ДРА“, която се използва в България само от много нисши и младши служители, когато разказват за конското евангелие, прочетено им от висшия началник. Струва ми се, че точно тази дума „ДРА“ характеризира с невероятна прецизност действителните отношения между съветското ръководство и българското ръководство и хвърля ярка светлина върху пълната зависимост на българските ръководители от съветските. Защото една суверенна и независима страна не може да бъде „ДРАНА“ от никоя друга страна. В българския речник ДЕРЕ началникът, ДЕРЕ господарят, ДЕРЕ чорбаджията, т.е. ДЕРЕ този, който командува и на когото ние сме сляпо подчинени.