Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Вашият образ, другарю Живков!“ — викаше по едно време той, сякаш ставаше дума за образа на свети Йоан Кръстител.
Повече от сигурен бях, че дори самото снимане на филм за бригадата „Чавдар“ (а не за някоя друга бригада) беше идея на самия Белогорски. Вероятно той беше тичал да агитира, да убеждава Живков и другите, че тяхното „славно“ минало трябва да бъде увековечено. И вероятно той бе успял да им вдъхне чувството за изключителната историческа ценност на обективно твърде скромни исторически факти.
Но ако в тази стара и плитка игра участваше само Белогорски, човек не би трябвало да го взима на сериозно. Бедата беше, че той се явяваше като един от най-бързите и първи представители на цяла голяма и мътна вълна от ласкатели, която през следващите десет години щеше да убеждава България, партията и самия Живков колко велик и мъдър държавник беше той. Горе-долу до това време Тодор Живков беше просто един от хората, които ръководеха страната. След това щяха да го възкачат върху някакъв смешно-бутафорен исторически Олимп и щяха да превъзнасят всяка негова дума или стъпка като най-съдържателна проява на полубог.
И докато се спускахме надолу, аз се вгледах в първия секретар и се запитах:
„Вярва ли Тодор Живков на този маскарад? Наистина ли смята, че образът му би могъл да развълнува до такава степен хора като Нюмата?“
Отговорът щеше да дойде с времето.
Обядвахме в подножието на Миджур, на открито. Храната за нас беше пристигнала със специален джип. Заедно с него се появиха още няколко души, в които човек лесно можеше да познае служители от сигурността. Направи ми впечатление, че отношенията на Живков с тях бяха най-сърдечни и непосредствени. А те се отнасяха към него по-скоро като към по-възрастен, уважаван роднина, отколкото като към важен и далечен началник. В подхода му и спрямо тях, и спрямо нас имаше много нещо от типичното селско гостоприемство — добродушен тон, безобидни шеги и неизбежните коментари за храната. Тя се състоеше от фасул чорба, обикновени наденици, пресносолено сирене, кашкавал и грозде. С други думи, твърде обичайната храна за планински екскурзии. Имаше още ракия, с която започнахме, и коняк, с който свършихме. Живков почти не докосна алкохола. Другите също почти не пиха, така че комай и ракията, и конякът останаха за Пешо и за мен.
Любопитен бях да разбера що за човек беше този Пешо, комуто явно бе поверена непосредствената охрана на първия секретар? Той беше някъде в средата на трийсетте години, строен и физически вероятно отлично подготвен. За разлика от множеството охраняващи лица, които бях виждал дотогава и чийто обичаен израз беше този на ограниченост и безцеремонност, Пешо имаше твърде интелигентно лице и внимателни, приятни маниери. Струва ми се, че той или бе завършил, или току-що завършваше някакво висше образование. След това, мисля, че Анастас ми каза, че Пешо имал чин полковник. Така или иначе, неговото постоянно присъствие при нас не само не беше бреме, но в много отношения той бе по-приятен събеседник от неостаряващия ремсист Желязко Колев. Забелязах също, че и отношението на Живков към него съдържаше подчертана сърдечност и уважение.
Може би взимайки повод от предложената ракия, Живков започна да разказва със смях за своето приятелство със Стефан Гецов и Георги Джагаров. Той поканил Стефан на гости преди известно време и жена му, д-р Мара Малеева, била ужасена от количеството алкохол, което артистът изконсумирал. Именно Стефан завел при Живков за пръв път Георги Джагаров, с когото те бяха приятели от кръчмите. И двамата имаха репутацията на буйни пияници и разказвайки за техните подвизи, Живков наистина се забавляваше. За всички присъстващи беше ясно, че той изпитваше голяма привързаност към тях и че може би и те бяха силно привързани към него. Стана ясно също, че той се срещаше с тях доста често и че те имаха пряк достъп до него едва ли не когато си искаха. Говорейки за тях, Живков не излезе от кръга на забавно-пиянските приключения на тази двойка, не каза нито дума за тяхната работа, нито пък подсказа с нещо намерението си да ги издига на високи ръководни постове.
Години по-късно, бивайки свидетел на твърдата и понякога дори фанатична подкрепа, която Живков даваше на Джагаров в цялата му кариера, аз си мислех, че първопричината за това беше фактът, че Джагаров бе предложил лоялността си на първия секретар по време, когато той не разполагаше с много лоялни хора около себе си. От друга страна, самият избор на Джагаров, който в ония години бе трудно отличим всред масата на софийската интелигенция, бе комплимент за Живков, който в неговото лице бе намерил рядко предан сътрудник, почитател и приятел.