Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Когато реши, че всичко е готово, той махна тавичката от огъня и пропълзя към Фродо. Надвеси се над него и той открехна очи, после се събуди от унеса — пак бе сънувал нещо нежно, спокойно и мимолетно.
— Здрасти, Сам! — каза той. — Не почиваш ли? Да не е станало нещо? Кое време е?
— Около два часа минаха, откак се пукна зората — отвърна Сам, — и по часовниците на Графството трябва да е към осем и половина. Но не е станало нищо. Е, не бих казал, че всичко ни е наред — няма запаси, няма лук, няма картофи. Направих ви малко яхния и супичка, господин Фродо. Добре ще ви дойде. Ще трябва да ядете от канчето или пък направо от тавичката, като поизстине. Не съм донесъл нито паници, нито нещо друго подходящо. Фродо се протегна.
— Трябваше да почиваш, Сам. Опасно е да се пали огън по тия места. Но наистина съм огладнял. Ммм! Комай го надушвам оттук. Какво си сготвил?
— Подарък от Смеагол — обясни Сам, — чифт млади зайчета, ама ми се чини, че Ам-гъл съжалява сега. Обаче нямаше с какво да ги сготвя, само сложих малко подправки.
Сам и господарят му седнаха досами папратите и започнаха да ядат яхнията направо от тавичката, като си услужваха с единствената стара вилица и лъжицата. Щедро си отпуснаха и по половин елфическа питка. Стори им се същинско пиршество.
— Ехооо! Ам-гъл! — викна Сам и тихичко подсвирна. — Ела! Още е време да размислиш. Оставихме ти малко, ако искаш да опиташ заешка яхния.
Никакъв отговор.
— Добре де, сигурно е отишъл да си намери нещичко. Ще си я доядем сами — реши Сам.
— И после трябва да поспиш — каза Фродо.
— Само вие гледайте да не задремете, докато спя, господин Фродо. Не му вярвам на оня приятел. Голяма част от Смрадльо — лошия Ам-гъл, нали ме разбирате — се е запазила в него и постепенно си възвръща властта. Може и да греша, но ми се чини, че тия дни ще се опита да ме стисне за гърлото. Не сме единодушни по някои въпроси и той не е доволен от Сам, о, не, безценни, хич не е доволен.
Доядоха си и Сам отиде до потока да изплакне съдовете. Като се изправяше, той се озърна към склона. В същия миг зърна как слънцето изгрява над вечно тегнещите над изтока мъгли, изпарения или пушеци и спуска златни лъчи над околните дървета и поляни. Сетне забеляза една ясно различима в зората тънка спирала от синкавочерен дим да се надига от гъсталака малко по-горе. Стреснат, той осъзна, че това е пушек от собствения му готварски огън, които бе забравил да изгаси.
— Лоша работа! Не съм си и мислил, че чак толкова ще личи! — промърмори той и се втурна назад.
Изведнъж спря и се ослуша. Подсвиркване ли бе чул, или не? Дали пък не бе песен на някаква странна птица? Ако бе подсвиркване, не идваше откъм Фродо. Ето че пак се раздаде, но от друга посока! Сам затича с все сили по нагорнището. Откри, че една догоряла докрай главня е подпалила папратите около огъня, от пламъците тлееше и тревата. Той бързо стъпка каквото бе останало от огъня, разпръсна пепелта и затисна главните с чимове. После пропълзя към Фродо.
— Чухте ли нещо да подсвирква, а след това и отговор? — запита той. — Преди няколко минути. Дано да е било птица, но не ми се вярва — повече звучеше като имитация на птичи зов. Боя се, че моето огънче е вдигнало пушек. Цял живот няма да си простя, ако съм докарал неприятности. Кой знае, може и да не ми остане време!
— Шшт! — прошепна Фродо. — Стори ми се, че чух гласове.
Двамата хобити стегнаха раниците си, подготвиха ги за бягство и пропълзяха навътре из папратите. Свиха се там и се ослушаха.
Вече нямаше съмнение — чуваха гласове. Те бяха тихи и предпазливи, ала се раздаваха все по-наблизо. И внезапно някой заговори досами укритието им.
— Ето! Оттук се е вдигал пушекът! Сигурно е някъде наблизо. В папратите навярно. Ще го спипаме като заек в капан. Тогава ще разберем що за създание е.
— Аха, и какво знае! — отвърна втори глас.
Незабавно четирима мъже закрачиха широко из папратите в разни посоки. Виждайки, че не могат нито да бягат, нито да се укриват, Фродо и Сам рипнаха на крака, опряха гръб о гръб и изтеглиха малките си мечове.
Онова, което видяха, ги смая, но още по-смаяни бяха преследвачите им. Наоколо стояха четирима високи мъже. Двама от тях стискаха дълги копия с блестящи широки остриета. Другите двама носеха грамадни лъкове, дълги почти един човешки ръст, и големи колчани с дълги зеленопери стрели. Всички имаха мечове на пояса и бяха облечени в разни оттенъци на зелено и кафяво, сякаш за да се промъкват по-незабелязани из горските поляни на Итилиен. Ръцете им се губеха в зелени ръкавици, зелени качулки и маски прикриваха лицата им, оставяйки открити само ясните, проницателни очи. Фродо веднага си помисли за Боромир, защото тия мъже напомняха за него — и по ръст, и по поведение, и по словата си.