![Пеперуда в леда [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/6/8/peperuda-v-leda-bg-download.jpg)
Пеперуда в леда [bg]
- Автор: Дэй Сильвия
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 9786191515622
- Переводчик: Невена Рикова
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Пеперуда в леда [bg]». Краткое содержание книги:
Освен това не мога да не си го представя под душа — с бронзовия му тен, с покритата с татуировки кожа, с изваяните му мускули и впечатляващ пенис…
Преглъщам, изключвам светлините и излизам.
Следващата врата е затворена. Спирам пред нея, разколебана дали е разумно да вляза. Не съм сигурна, че искам да видя мъжа от миналото, при положение че тъкмо започвам да опознавам мъжа, който е сега. Боя се, че ще започна да сравнявам двата образа и това ще застраши крехката връзка, която се формира помежду ни.
И все пак ръката ми хваща дръжката на вратата. Държа я достатъчно дълго, че матираният никел под пръстите ми да се затопли. Тогава чувам лек шум и поглеждам в коридора. Гарет се е облегнал на стената и ме наблюдава.
Взираме се един в друг известно време. Изражението му не издава нищо. Колкото и да е чаровен, когато се усмихва, така притихнал и сериозен, е наистина красив.
Отдръпвам ръката си от дръжката. Струва ми се, че въздъхва, но може и да си въобразявам.
— Може ли да се кача горе? — питам.
— Разбира се!
Завивам наляво и тръгвам по стълбите. Знам, че целият горен етаж е голяма спалня, нищо че никога преди не съм я виждала. Стълбището се извива нагоре, а пред мен нахлува все повече светлина. Усещам лек полъх, който носи мирис на неизсъхнала боя. В края на стълбите има малко преддверие, но то е празно. Право напред зее широко отворена двойната врата към стаята и през нея се разкрива гледка към залива почти като тази от моята всекидневна, която се намира на нивото на втория етаж на Гарет.
Очевидно е, че сега голямата спалня е превърната в ателие и не се използва за нищо друго. В единия ъгъл има малък хладилник, върху него микровълнова печка, а върху нея преносим котлон и чайник. Подът от естествен паркет е изцяло покрит с платнища, като тук-там се вижда, че отдолу има наредени плътен слой вестници. Алуминиеви стълби във всевъзможни размери са отворени, сгънати или подпрени по стените, а между тях са разпръснати кутии с боя. Има и различни по размер и форма четки, някои още нови и неразопаковани, други измити и оставени да се сушат на работен тезгях в индустриален стил.
Хвърлям бърз поглед към основната баня. Плотът на двойната мивка е отрупан с буркани, пълни с още четки.
Умишлено избягвам да погледна към картината, върху която Гарет работи в момента, преди да разгледам всичко останало. Когато най-после стигам до нея, просто ахвам.
11
— Харесва ли ти?
Омагьосана от мощната красота на картината, дори не се обръщам, когато чувам гласа на Гарет. Макар и това платно да е абстрактно, цветовете и стилът му са много по-различни от останалите му картини.
— Толкова е… не намирам подходящата дума. „Красиво“ звучи прекалено слабо. Имам чувството, че се движи.
И прилича на пропастта, в която прекарах толкова много време през изминалата една година. Сякаш е погледнал в съзнанието ми и му е придал видима форма.
Огромното платно се издига почти до високия скосен таван и е покрито с различни нюанси на бяло, сиво и черно — от най-светлата мъгла до най-черния абанос. Мазките на четката и преливането на цветовете създават усещане едновременно за водовъртеж и виелица, за проблясъци от светлина по повърхността на вода и за мъглива периферия на извиващо се в дъжд торнадо. В окото на бурята синусоидна панделка от чисто бяло подчертава водовъртежа, плъзга се нагоре и от тънка линия в основата си става все по-широка нагоре. Бледорозов нюанс обрамчва краищата в широката част на бялото и внася елемент на покой и красота в сърцето на бурята.
— Великолепна е, Гарет… Разчувства ме.
Протягам ръка и проследявам розово-бялата лента, без да докосвам платното.
— Светлината в мрака си ти — казва той тихо, пристъпва зад мен и ме прегръща през кръста. — Останалото съм аз.
Сълзите парят в очите ми. След това признание виждам в бясната буря все по-малко гняв и все повече агония.
Дълбините на страданието му ми причиняват физическа болка. Мисълта, че през последните няколко дни е рисувал тази картина и е влагал душата си в нея с всяко движение на четката, влива в мен неописуема тъга.
Отпускам се назад в обятията му. Усещам топлината му зад себе си и силата, с която ме крепи.
— И аз го чувствам така — отвръщам меко, — но обратното.
Устните му се извиват в усмивка и докосват голото ми рамо.
— Точно това е ефектът, който търсех — шегува се той.
И просто ей така тъгата изчезва. Това е магията му.
Идеята, че и аз мога да имам същата сила да му влияя, ме смайва.