Време на мъчения [bg]

Бърнел бе започнал да носи оръжие наскоро, след като двама негови познати бяха набелязани и ограбени, като единият бе пострадал толкова сериозно, че сега имаше пластина в главата и можеше да говори само с лявата страна на устата си. Пистолетът го караше да се чувства по-неспокойно, отколкото всички диаманти, които носеше. Ненавиждаше тежестта и формата му. Не му беше приятно да усеща кобура на колана си, въпреки че малкият „Рюгер“ тежеше под половин килограм и общо-взето се побираше целият в дланта му. Беше се упражнявал да го вади от кобура пред огледалото в банята, но се чувстваше малко глупаво, все едно си играеше на каубой. В началото коженият кобур беше прекалено стегнат за пистолета, но продавачът му го препоръча като по-подходящ за скрито носене. За съжаление, скритото оръжие нямаше да му е от голяма полза, ако не успееше да го извади бързо от кобура, но Оуен Лараби, който поназнайваше доста за оръжията, го бе посъветвал да намокри кобура, да прибере пистолета в непромокаемо пликче и да го пъхне за една нощ в кобура. Това бе имало известен ефект, но все пак се беше наложило Бърнел да си купи и препарат за отпускане на кожата.

Всичко това предполагаше, че ако най-лошото се случи, Бърнел щеше да има време да се въоръжи и да застреля евентуалния крадец, което не му се струваше много вероятно. Просто не се виждаше как убива някого, ако ще и залогът да е цяла кесия с диаманти. Беше ходил няколко пъти до близкото стрелбище, за да усвои минимума от умения, които бяха нужни за получаването на разрешително, но не се чувстваше добре в компанията на някои от хората там. Не беше луд по стрелбата, а още при първото си посещение видя мъже — и две жени — с достатъчно оръжия, за да надвият Ислямска държава. По-късно, когато се върна с рюгера, обясни на служителя защо го е купил и той го изпрати в края на стрелбището и приближи мишената възможно най-много до него.

— Просто свикнете да стреляте по човешка фигура — посъветва го. — Целете се в торса. Нищо специално.

Бърнел стреля и презареди, и отново стреля и презареди, докато ушите му писнаха, ръката му се изпоти и картоненият човек стана на парцали. Оттогава не беше вадил пистолета от кобура дори за да го почисти. Не беше казал и на жена си за него. Не знаеше защо, освен че имаше предчувствие как ще реагира Нора, ако го види препасал пистолет. Щеше да падне смях: може би не подигравателен, защото той отдавна се бе научил да различава тоновете на неодобрение и насилено развеселяване от поведението на съпруга си, а просто спонтанна реакция на невероятната гледка. Джеръм беше осъзнал, че в много отношения бе разочарование за жена си, както впрочем и тя за него.

Това бе една от причините да спре за чаша кафе, когато пред погледа му се мярна бензиностанция. До Портланд и дома му оставаше по-малко от час, а и не усещаше особена потребност от кафе или тоалетна, но все по-често се чувстваше по-щастлив сам, отколкото в собствената си къща, и прекарваше повечето време на път. Дори си търсеше нови клиенти далеч на север в Преск Айл и Форт Кент само и само да има оправдание да прекарва една-две нощи повече в мотел, и сключваше сделки с местни занаятчии, за да разшири територията си и да има повече възможности за пътуване. Нора, както по всичко личеше, нямаше нищо против. И двамата знаеха, че наближава моментът, в който ще трябва да поговорят за раздяла или развод. Може би нещата щяха да бъдат по-различни, ако имаха дете, а може би не. Просто не бяха подходящи един за друг, а децата щяха само да направят неприятната ситуация още по-тъжна и сложна.