Момичето и нощта [bg]

— Не ме интересува тя, а този или тези, които са я убили.

— Наистина ли мислиш, че е мъртва?

— Тя не може да изчезне ей така. На деветнадесет години, сама или почти сама, без средства.

— Каква точно е твоята теория?

— Откакто откриха онези пари, съм убеден, че Венка е изнудвала някого. Някой, който вероятно не е понесъл да бъде заплашван и на свой ред е станал агресивен. Може би бащата на детето й. Навярно Клеман или някой Друг.

Когато затвори бележника си, няколко билета изпаднаха измежду страниците му. Усмивка озари лицето на журналиста.

— Имам места за концерта на „Депеш Мод“ тази вечер!

— Къде ще бъде?

— В Ница, на стадион „Шарл Ерман“. Да отидем заедно?

— О, не си падам по синтезаторите.

— Синтезатори ли? Личи си, че не си слушал последните им албуми.

— Никога не съм им бил фен.

Той присви очи, за да извика спомените си.

— В края на 80-те години, по време на турне „101“ „Депеш Мод“ беше най-великата рок банда в света. През 1988 г. ходих да ги гледам в зала „Зенит“ в Монпелие. Музиката им беше бомбастична!

Очите му блестяха от ентусиазъм. Аз го подкачих:

— Всъщност в края на 80-те години „Куин“ беше най-великата рок банда в света.

— Леле. И на всичко отгоре си сериозен! Да беше казал поне „Ю Ту“, но…

Двамата спорихме така в продължение на няколко минути, сякаш отново бяхме седемнадесетгодишни. Стефан се опитваше да мс убеди, че Дейв Геън е най-великият певец на своето поколение, а аз твърдях, че няма нищо по-велико от „Бохемска рапсодия“.

После магията изчезна така внезапно, както се беше появила.

Пианели погледна часовника си и скочи от стола.

— По дяволите, закъснявам. Трябва да отивам в Монако.

— За някоя статия ли?

— Да, за тестовете за Голямата награда във Формула Е — Международния шампионат за електромобили.

Той взе чантата си и ми махна с ръка.

— Ще се чуем.

Като останах сам, си поръчах кафе. Бях объркан и имах чувството, че не бях изиграл добре картите си. В крайна сметка бях дал на журналиста храна за размисъл, а в замяна не бях научил нищо.

Мамка му.

Вдигнах ръка, за да поискам сметката. Докато чаках, взех телефона си, за да разгледам снимките, които ми беше изпратил Стефан. Бях му ги поискал за успокоение на съвестта, без да очаквам твърде много.

Обаче грешах. След няколко секунди ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че трябваше да оставя телефона на масата.

Често бях виждал у дома тази мека кожена чанта.

Кошмарът продължаваше.