Момичето и нощта [bg]

Рафаел ми позвъни почти веднага. Той говореше френски с лек италиански акцент, който мнозина намериха за неустоим.

— Ciao, Тома. Аз съм в Милано. Снимам за „Фенди“. Коя е красавицата, която си ми изпратил?

— Момиче, което някога обичах. Венка Рокуел.

— Спомням си, че си ми разказвал за нея.

— Какво мислиш за фотографията?

— Ти ли си я правил?

— Не.

— Технически е малко размазана, но фотографът е успял да улови момента. Това е най-важното. Да уловиш важния момент. Знаеш ли какво е казал Картие-Бресон: „Снимката трябва да улови експресивното равновесие в движението.“ Е, твоят човек е направил точно това. Уловил е един кратък миг и го е превърнал във вечност.

— Винаги си ми казвал, че няма нищо по-измамно от една снимка.

— Така е — отвърна той, — но това не противоречи на казаното.

От другия край на линията долетя някаква музика. Чух женски глас, приканващ фотографа да затвори.

— Трябва да вървя — извини се той. — Ще ти се обадя отново.

Отворих книгата и започнах да я прелиствам. Тя изобилстваше от информация. Явно Пианели бе имал достъп до полицейските доклади. Той бе съпоставил повечето свидетелски показания, получени от следователите. Вече бях чел книгата, когато бе излязла от печат, и аз самият бях провел свое разследване през годините, докато живеех в Париж, като бях разпитал всички възможни свидетели. За двайсет минути прегледах книгата по диагонал. В крайна сметка, сглобени в едно цяло, различните свидетелски показания разказваха една и съща история, която с течение на времето се бе превърнала в официална версия — двойката бе напуснала „Сент-Екзюпери“ с автомобил „Рено Алпин“, във влака за Париж „младата жена с огненочервена коса“ бе видяна в компанията на учителя, „носещ шапка на германски футболен клуб с непроизносимо име“, двамата бяха пристигнали в хотела на улица „Сен Симон“, младата госпожица бе питала за кока-кола чери, на другата сутрин ги бяха видели да минават по коридора и после те бяха изчезнали: „Когато сменила нощния пазач, рецепционистката намерила ключовете на стаята върху плота на рецепцията.“ В книгата се повдигаха редица въпроси и се изваждаха на показ някои неясноти, но не се даваха каквито и да било убедителни факти, които да предложат друга достоверна версия. Имах преимущество пред журналиста — Пианели само интуитивно усещаше, че тази история не е вярна, докато аз бях сигурен в това. Клеман беше мъртъв, така че не той бе придружавал Венка през онези два дни. Приятелката ми бе избягала с друг мъж. Фантом, който преследвах без успех от двайсет и пет години.