Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Какво?
— Като говорим за неестествени неща… — подметнах.
— Бела — каза той, гласът му бавен и различен. Пораснал. Осъзнах, че изведнъж той зазвуча по-възрастен от мен — като родител или учител. — Каквото съм е родено в мен. То е част от това кой съм аз, кое е семейството ми, кои сме всички ние като племе — това е причината да сме все още тук.
— Освен това — той погледна надолу към мен, черните му очи неразгадаеми. — Аз съм все още човек.
Той повдигна ръката ми и я натисна о горящите си гърди. През тениската му, можех да усетя стабилното биене на сърцето му изпод дланта си.
— Нормалните хора не могат да хвърлят мотори, както ти можеш.
Той се усмихна, слаба половинчата усмивка.
— Нормалните хора бягат от чудовища, Бела. И никога не съм твърдял, че съм нормален. Просто човек.
Да бъда ядосана на Джейкъб изискваше прекалено много усилия. Започнах да се усмихвам като издърпах ръката си от гърдите му.
— Изглеждаш ми доста човек — усмихнах се. — Точно в този момент.
— Чувствам се човек — той гледаше през мен, лицето му надалеч. Долната му устна трепна и той я захапа силно.
— О, Джейк — прошепнах аз, протягайки се за ръката му.
За това бях тук. За това нещо бих понесла каквото и да е посрещане, чакащо ме когато се върна. Защото, зад всичкия гняв и сарказъм, Джейкъб го болеше. Точно сега, беше съвсем ясна в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех, че трябва да опитам. Дължах му дори повече. Защото неговата болка нарани и мен. Джейкъб беше станал част от мен и това не можеше да се промени сега.
5. Отпечатване
— Добре ли си, Джейк? Чарли каза, че си в труден период… Не си ли по-добре вече?
Топлата му ръка се обви около моята.
— Не съм толкова зле — каза той, но не посмя да срещне погледа ми. Той се върна бавно до плавея, загледан в камъчетата, обагрени с цветовете на дъгата и придърпвайки ме до себе си. Седнах отново на нашето дърво, но той предпочете да седне на влажната скалиста земя отколкото до мен. Замислих се дали не го е направил, за да му бъде по-лесно да скрива лицето си. Той задържа ръката ми.
Започнах с бръщолевиците си, колкото да запълвам тишината.
— Мина толкова време откакто бях тук за последно. Вероятно съм пропуснала много неща. Как са Сам и Емили? И Ембри? Куил…?
Спрях по средата на изречението, спомняйки си, че приятелят на Джейкъб — Куил — беше болна тема.
— Ах, Куил — въздъхна Джейкъб.
Значи би трябвало да се е случило — Куил би трябвало да се е присъединил към глутницата.
— Съжалявам — промърморих аз.
За мое учудване, Джейкъб изсумтя.
— Не му казвай това.
— Какво имаш предвид?
— Куил не търси съжаление. Точно обратното — той е много радостен. Превъзбуден.
Това никак не ми се връзваше. Всички останали вълци ставаха толкова унили при мисълта, че техният приятел може да сподели съдбата им.
— Ъъъ?
Джейкъб отметна глава назад, за да ме погледне. Той се усмихна и завъртя очи.
— Куил смята, че това е най-готиното нещо, което му се е случвало. Част от това е, че най-накрая знае какво става. И доста се развълнува, че си е върнал приятелите — да бъде част от «играта».
Джейкъб изсумтя отново.
— Не би трябвало да се изненадваме, предполагам. Това е точно в негов стил.
— На него му харесва?
— Честно казано… на повечето им харесва — призна бавно Джейкъб. — Определено си има и добри страни — скоростта, свободата, силата… чувството, че… че имаш семейство… Сам и аз сме единствените, които някога са се чувствали наистина зле. И Сам го е надживял отдавна. Така че аз съм ревльото сега… — Джейкъб се засмя на себе си.
Имаше толкова много неща, които исках да узная.
— Защо вие със Сам сте различни? Какво всъщност се е случило със Сам? Какъв е проблемът с него? — въпросите се изстреляха от устата ми, без да оставя време да им бъде отговорено и Джейкъб се засмя пак.
— Това е дълга история.
— И аз ти разказах дълга история. Освен това, не бързам много да се връщам — казах аз и направих гримаса при мисълта за бедата, в която щях да бъде.
Той погледна бързо нагоре към мен, чувайки двусмислието в думите ми.
— Той ще ти бъде ли ядосан?
— Да — признах си. — Той наистина мрази когато правя неща, които той смята за… рисковани.
— Като мотаенето с върколаци.
— Да…
Джейкъб сви рамене.
— Ами не се връщай тогава. Ще спя на кушетката.
— Страхотна идея — промърморих. — Защото тогава той ще дойде да ме търси.
Джейкъб се стегна и се усмихна мрачно.