Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Как се е получило при Джаред? — попитах, за да наруша мълчанието.
— Без драма при него. Просто момиче, до което седял в училище в продължение на година и никога не поглеждал два пъти. И тогава, след като се променил, той я видял отново и повече не извърнал поглед от нея. Ким беше много развълнувана. Била хлътнала по него. Името му било изписано по всяка страница в дневника й. — Той се засмя подигравателно.
Смръщих се.
— Джаред ли ти каза това? Не е трябвало да го прави.
Джейкъб прехапа устна.
— Предполагам не трябваше да се смея. Въпреки това беше смешно.
— Някаква сродна душа.
Той въздъхна.
— Джаред не ни е казал всичко това умишлено. Вече ти казах за тази част, помниш ли?
— О, да. Можете да си чувате мислите, но само когато сте преобразени, нали?
— Да, точно като твоя кръвопиец.
— Едуард — поправих го аз.
— Да де, да. Та, именно така разбрах как се чувства Сам. Мисля, че нямаше да ни каже всичко това, ако имаше избор. Всъщност това е нещото, което всички мразим. — Горчивината в дрезгавия му глас беше рязка. — Ужасно е. Нищо лично, никакви тайни. Всичко, от което се срамуваш, е изложено на показ за всички. — Той потръпна.
— Звучи ужасно — прошепнах.
— Понякога е полезно, когато имаме нужда от ориентир — каза той неохотно. — Много рядко, когато някой кръвопиец навлезе в наша територия. С Лорън беше забавно. А ако Кълънови не бяха пресекли границата миналата събота… ъх! — изпъшка той. — Можехме да я хванем! — юмруците му се свиха гневно.
Потреперих. Колкото и да се тревожех Джаспър и Емет да не пострадат, то беше нищо в сравнение с паниката, която изпитвах при мисълта за двубой между Джейкъб и Виктория. Емет и Джаспър бяха най-близо до представите ми за неразрушимо. А Джейкъб все още беше топъл, все още сравнително човек. Смъртен. Представих си как Джейкъб се изправя пред Виктория, прекрасната й коса развята около странното и злобно лице… и потреперих отново.
Джейкъб ме погледна с любопитно изражение.
— Но не е ли и за теб така през цялото време? Да го имаш в главата си?
— О, не. Едуард никога не чете мислите ми. Само си мечтае.
Изражението му стана объркано.
— Той не може да ме чуе — обясних аз, гласът ми звучеше леко самодоволно по навик. — Аз съм единствената такава за него. Не знаем защо не може.
— Странно — каза Джейкъб.
— Да — самодоволството изчезна. — Сигурно означава, че нещо не е наред с мозъка ми — предположих аз.
— Отдавна вече знам, че нещо не е наред с мозъка ти — промърмори Джейкъб.
— Благодаря.
Изведнъж слънцето си проправи път през облаците, нещо, което не очаквах, и се наложи да преместя погледа си от блясъка на водата. Всичко си смени цвета — вълните от сиви станаха сини, дърветата от матово маслинени — прекрасно нефритени, а камъчетата с оттенъците на дъгата заблестяха като диаманти.
Присвихме очи за момент, приспособявайки ги към светлината. Беше тихо, с изключение на глухия тътен на вълните, който отекваше от всяка страна на закътаното пристанище, лекото стържене на камъните при допир един с друг под влиянието на движещата се вода и плача на чайките високо над нас. Беше много спокойно.
Джейкъб се намести по-близо до мен, така че да се подпре на ръката ми. Беше толкова топъл. След около минута хвърлих якето си. Той издаде тих звук на задоволство дълбоко от гърлото си и постави бузата си отгоре върху главата ми. Усещах как слънцето затопляше кожата ми — макар че не беше толкова топло колкото Джейкъб — и се зачудих случайно след колко ли време щях да изгоря.
Разсеяно, изкривих дясната си ръка на страната, където Джеймс ме беше ухапал и загледах как блести едва доловимо на слънчевата светлина.
— За какво си мислиш? — промърмори Джейкъб.
— За слънцето.
— Ммм. Хубаво е.
— А ти за какво си мислиш? — попитах.
Той се подсмихна на себе си.
— Спомних си за онзи глупав филм, на който ме заведе. И Майк Нютън, повръщащ върху всичко.
Аз също се засмях, учудена колко се е променило всичко оттогава. Нямаше напрежение, нито объркване. Толкова неща се бяха променили от онази нощ… И сега можех да се смея. Беше последната ни нощ с Джейкъб, преди той да разбере истината за това, което е наследил. Последният човешки спомен. Сега беше странно приятен.
— Това ми липсва — каза Джейкъб. — Начинът, по който беше толкова лесно… просто. Радвам се, че имам добра памет. — Той въздъхна.
Той усети внезапното напрежение, минало по тялото ми при мисълта за спомена, който той ми припомни.