Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
— Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.
Ариел отвори очи и се озова лице в лице с най-красивата жена, която някога бе виждала. Беше приблизително на годините на Ариел и тъмнокестенявата й коса беше не по-дълга от един-два инча, което само подчертаваше безукорните черти на лицето й с форма на сърце. Големите й кафяви очи бяха обрамчени с толкова дълги и гъсти мигли, че Ариел би я намразила, ако ангелските й устни не се бяха разтворили в неподправена, приятелска усмивка.
— Съжалявам, че станах причина да катастрофирате — каза тя на Ариел. — Повечето туристи идват откъм долината, така че в тази част на пътя рядко има някой. Затова бях отпуснала юздите на Поличба.
— Грешката е моя — притеснено отвърна Ариел, като разкопча предпазния си колан с треперещи пръсти. — Не гледах където трябваше.
— Е, ще приема извинението ви, ако вие приемете моето.
— Разбрахме се — жената отвори вратата на колата и помогна на Ариел да излезе. Освен лекото чувство за неустойчивост изглежда, че й нямаше нищо. Ариел погледна към предницата на колата с ужасно предчувствие.
— Мисля, че трябва да погледна колата си.
— Вече я проверих. Нищо й няма.
— Невъзможно!
Жената невинно разтвори очи.
— Щом не вярвате, проверете сама.
— Е, не искам да кажа, че не ви вярвам, но искам да проверя сама.
Когато погледна отпред, Ариел просто онемя. Между колата и дървото имаше не повече от три инча и дори при разглеждане отблизо не се виждаха дори най-малки драскотини. Ариел се намръщи смутено. Знаеше, че се бе ударила в дървото и то с достатъчна сила, за да си изкара въздуха. Как колата бе останала невредима?
— Предполагам, че се нарича чудо — промърмори жената.
От думите й по гърба на Ариел пробяга тръпка и като се изправи, тя се загледа внимателно в жената. Имаше само един начин, по който колата можеше да излезе от подобна катастрофа без ни една драскотина. Пред себе си виждаше вещица.
Като се загледа в нея, Ариел откри, че макар фините черти и грациозната структура да й придаваха деликатния вид на миньонче, всъщност съвсем не беше така. Жената беше висока колкото Ариел, може би дори малко по-висока. Освен това яздеше огромния бял кон, а за да го управлява сигурно имаше значителна сила.
Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен, но спря, тъй като си спомни, че това нямаше да й помогне с нищо, докато не вземеше ключа за къщата. Вместо това заяви:
— Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че току-що прочетохте мислите ми.
— Ето това би било голям фокус! — отговори жената със звънък смях, който ни най-малко не успокои притесненията на Ариел. — Между другото, казвам се Шана Морланд.
— А аз Ариел Да... Смит — бързо се поправи Ариел.
— Вие сте жената, която ще наеме къща в града? — изненадано я попита Шана. — Споменаха, че търгувате със стари книги и аз си помислих, че би трябвало да сте... м-м, стара.
— Мнозина имат тази погрешна представа — кисело додаде Ариел. — Ами, мисля, че е по-добре да тръгвам. Искам да се настаня.
— Защо не се срещнем в офиса на агенцията за недвижими имоти и ще ви покажа как да отидете до къщата?
— Не! — Ариел осъзна, че протестира прекалено бурно, тъй като Шана учудено вдигна вежди. — Извинете. Не исках да бъда груба. Просто искам да направя някои проучвания, преди деня да е отминал, така че в къщата ще отида едва вечерта. Все пак благодаря ви за предложението.
На лицето на Шана се мярна разочаровано изражение.
— Няма нищо. Може би някой път можем да обядваме заедно?
В тона й имаше някакъв копнеж, почти чувство на самота, което докосна една подобна струна в душата на Ариел.
— Защо не.
— Много добре. Ще се видим по-късно.
Преди Ариел да успее да отговори, Шана завъртя ръка в кръг над главата си и конят изтопурка до тях. Шана се метна на седлото и като махна още веднъж, препусна в галоп.
Ариел се подпря на колата и зарови лице в дланите си. Още не бе стигнала до града и вече бе нарушила указанията на Лусиен. Ако разбереше, сигурно щеше да я удуши, или, по-вероятно, щеше да я принесе в жертва. В края на краищата, нали скоро идваше онази специална събота на жътвата.
Ариел се качи разтреперана в колата и потегли отново. Този път не обръщаше внимание на пейзажа. Обаче размишляваше за срещата си с Шана Морланд. Дали тази жена наистина беше вещица?
Държа се с нея толкова приятелски, че изглеждаше нелепо да е вещица, но в срещата им имаше твърде много странни неща, за да пренебрегне тази възможност. И първото от тях бяха първите думи, които бяха излезли от устата на Шана: „Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.“