Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Откъде го знаеше? Ами колата? Защо не беше повредена? „Мисля, че се нарича чудо“, бе казала Шана, а Ариел все още изпитваше усещането, че четяха мислите й. А освен това не трябваше да пренебрегва вида на Шана. Подобно на Лусиен тя създаваше впечатлението, че е по-малка и нежна, отколкото беше в действителност. Не че Ариел някога бе считала Лусиен за малък или нежен. Просто отначало не бе осъзнала колко голям е всъщност той.
Но най-много от всичко я тормозеше името на коня на Шана. „Поличба“ беше синоним на Оумен, името на намусената котка на Лусиен. Съвпадението беше прекалено голямо, за да се чувства спокойна.
Ариел почувства, че е попаднала в странни земи и подозираше, че ще става още по-странно.
Глава шеста
„И князът на нощта е благородник.“
У.Шекспир, „Крал Лир“, 3.4.147
По-малко от пет минути след като Ариел напусна мястото на катастрофата, тя излезе на билото на един хълм и видя пред себе си малък град. Почувства се така, сякаш гледаше към някое старо европейско село. Сградите бяха проектирани в готическия стил, който бе доминирал през Средните векове, с източени кули, заострени сводове и арки. Лусиен не се бе пошегувал, когато й бе казал, че търговската част е само три преки дълга. Но това, което откри беше, че това беше всичко — три преки, оградени от дърветата. Не се виждаше ни една къща.
В началото на града една голяма табела оповестяваше: „Добре дошли в Сенктюъри“. (Убежището (англ.). — Б. пр.)
Не можа да разбере защо името я стресна. След разказа на Лусиен за процесите срещу вещиците това име определено имаше смисъл. Но изглеждаше прекалено миловидно за име на град, в който се криеше сатанински култ.
Не беше трудно да открие агенцията за недвижими имоти. Намираше се точно там, където й бе казал Лусиен. Съвсем друг проблем, обаче, бе да намери място за паркиране. Градът изглеждаше претъпкан с туристи, което беше още едно изненадващо откритие. Тяхното присъствие караше мястото да изглежда толкова нормално.
Като стигна отсрещния край на града тя реши да последва примера на туристите, като паркира колата на магистралата и се върна пеша. Така не само щеше да има възможност да овладее нервите си, но и да се поогледа.
Надникна през вратата на първата сграда, до която стигна, като не обърна внимание на вътрешния глас, който й напомни, че Лусиен не би одобрил действията й. В края на краищата просто разглеждаше и при всичките тези туристи край нея изглеждаше неразличима в тълпата. Вътре имаше две жени. Едната предеше вълна с чекрък, а другата работеше на ръчен стан. Следващата сграда представляваше старомодна аптека. До нея имаше тенекеджийска работилница, а по нататък идваше фурна, където продукцията се печеше в каменни пещи, нагрявани с огън.
Докато достигне до втората пряка, Ариел стигна до заключението, че туристите идваха в Сенктюъри заради очарователните останки от миналото. Напомни си, че Лусиен я очаква, макар да и се искаше да разгледа още малко. Като подмина следващите няколко магазина, тя влезе в агенцията за недвижими имоти.
Бюрото на администраторката беше празно и мястото изглеждаше неестествено тихо. Като изчака няколко минути, Ариел погледна часовника си. Беше дванайсет и половина. Всички ли бяха излезли в обедна почивка? Ариел пристъпи към отворената врата, намираща се зад бюрото и повика:
— Има ли някой тук?
Вратата водеше към малък коридор с три затворени врати. Намръщи се, тъй като никой не отвърна на повикването й. Лусиен сигурно вече изпускаше пара, но не беше нейна грешка, че мястото беше така безлюдно.
Тъкмо се чудеше дали да остане или да потърси телефон, за да се обади на Джийн, когато през входната врата се втурна една възрастна жена. Беше приятно закръглена, със сивееща коса, прибрана на тила и зачервени като ябълки бузи. На Ариел й заприлича на баба Зима.
— Съжалявам — задъхано изхриптя тя. — Трябваше да отскоча до пощата. С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Ариел...
— О! — изохка жената. — Вие сте търговката на стари книги, която иска да наеме къщата. Интересно, вие сте толкова млада! Мислех, че ще сте много по-възрастна. Казвам се Корин Мороу, но можете да ме наричате просто Корин — тя побърза да се настани зад бюрото и отвори едно чекмедже. — Ариел е толкова необичайно име и, бих казала, много красиво при това. Ох, къде съм сложила ключа? А, ето го!
Извади един ключодържател от чекмеджето и й го подаде с триумфална усмивка.
— Попълнихте ли формуляра? Разбира се, че не сте. Не бях тук, за да ви го дам, нали? За колко време смятате да наемете къщата?