Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Вместо да се върнат на магистралата, Лусиен зави по един тесен двулентов път, който водеше на запад от бензиностанцията. След като бяха изминали няколко мили, без да срещнат нито една кола, да не говорим за къщи или някакъв друг признак на живот, Ариел започна да изпитва чувството, че трябваше да се обади на Джийн и да рискува да предизвика гнева на Оумен. Ако Лусиен възнамеряваше да я убие, това място беше идеално за целта. Можеше да я захвърли сред гъстата гора, през която пътуваха и никой никога нямаше да я намери.
Тъй като знаеше, че ако продължава да мисли в тази посока, скоро ще се превърне в нервна развалина, Ариел реши да завърже разговор с Лусиен.
— Значи вие сте безсмъртни?
Отначало изражението му беше такова, сякаш нямаше намерение да й отговори, но след това каза:
— Не в традиционния смисъл. Но не е необичайно да живеем доста над сто години и биологичните ни процеси са малко по-различни от вашите. Остаряваме по-бавно и не сме толкова податливи на болести.
— В такъв случай значи си смъртен като мен в традиционния смисъл на думата.
Лусиен се загледа намръщено през предното стъкло, сякаш мисълта му се стори гнусна.
— В традиционния смисъл, да.
Ариел почувства някакво перверзно задоволство от факта, че бе успяла да изтръгне това признание от него. Разумът й подсказваше да го остави на мира, но изпитваше непреодолимото желание да го подразни.
— Но се чувстваш по-висш от мене заради продължителния си живот и устойчивостта си на болести. Показваш презрението си като ме наричаш простосмъртна. Знаеш ли като какъв се представяш по този начин? Като лицемер. Засрами се, Лусиен.
Безочливостта й бързо се стопи под отправения й свиреп поглед, от който кръвта й се смръзна. Да дразни Лусиен бе почти толкова необмислено, колкото и да ръга с остра пръчка питбул. (Порода кучета. — Б. пр.) Без съмнение можеше да доведе до същия смъртоносен резултат. Логиката й подсказваше, че трябва да се извини, но тя наистина бе говорила искрено. Нямаше намерение да демонстрира престорено разкаяние.
Отвърна на погледа му с престорено безразличие.
— Какво има, Лусиен? Да не улучих някое болезнено място?
Лусиен изруга и отново се съсредоточи върху пътя.
— Някой ден ще ме предизвикаш, Ариел.
И отново разумът й подсказа да го остави на мира, но тя пак почувства непреодолимото желание да го подиграе.
— И какво ще стане с мен тогава? Ще ме използваш като ритуална жертва?
— Наближава съботата на жътвата — монотонно отвърна той.
Кръвта на Ариел се смрази от отговора му. Въпросът, който бе задала, имаше ироничен смисъл. Лусиен, обаче, бе отвърнал напълно сериозно, като бе добавил още едно доказателство, че си има работа с култ към Сатаната.
Ариел потрепера, облегна се назад и се опита да се отпусне, но нервите й тръпнеха, сякаш бяха оголени. Като подпря глава на стъклото, тя се загледа в отминаващата гъста зеленина на гората. Нямаше пътни знаци, които да й подскажат накъде отиват, нито градове по пътя.
Въпреки че се опитваше да се съсредоточи върху целта на пътуването им, умът й сякаш беше размътен и неспособен за целенасочено мислене. Предположи, че причината за объркването й е Лусиен, но изглежда, че не можеше да се пребори с него. След известно време изгуби усещане за посока и чувство за време. Може би бяха пътували минути, а може би часове, когато Лусиен изведнъж зави по един черен път с коловози, водещ между дърветата.
В главата й иззвъня тревожен звънец. Той й бе казал, че отиват към околията Ланкастър, която беше фермерска област, а все още се намираха сред планините, така че каква бе причината да спре тук?
Бяха й нужни три опита, преди гласът й да се възвърне дотолкова, че да попита:
— Какво правиш?
— Спирам — Лусиен спря колата на малка полянка и посочи надясно. — Земите на сборището започват зад тези дървета. За мен е прекалено рисковано да навлизам, докато не си станала официален жител. Трябва да отидеш в града, да вземеш ключовете за къщата и да се върнеш за мен.
— Искаш да отида там сама? — ужасено прошепна тя.
В гласа му се прокрадна нетърпение.
— Ариел, вече ти обясних, че не мога да стъпя на земите на сборището, докато не ме покани някой, който живее там. Официално ти ще станеш жител, щом вземеш ключовете. След това ще сме в безопасност или поне дотолкова, доколкото бихме могли да бъдем при тези обстоятелства и с известна доза успех ще успеем да открием Арманд. Нали това искаш? Да спасим брат ти?
Наистина искаше това, но изведнъж страхът сви стомаха й на топка. Ако можеше да се довери на Лусиен — а в момента му вярваше напълно — хората, към които щеше да се насочи след малко, бяха вещици и магьосници. При това те не бяха обикновени хора, които си опитваха силите с черна магия. Това бяха фанатици, които практикуваха сатанизма години, не, столетия наред! Какво ли щяха да й сторят, ако я заловяха? Може би щеше да понесе една бърза, лесна смърт, но ако решаха да я измъчват...