Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Импулсивно свали веригата през главата си и я сложи на шията й. Като мушна кристала под блузата й, той каза:
— Няма защо да се страхуваш. Ако се случи нещо, просто докосни кристала и си помисли за мен — аз ще дойда при тебе. Обаче кристала лесно може да бъде разпознат. Не трябва да позволяваш на никого да го види. Разбираш ли какво имам предвид, Ариел?
Ариел кимна, а вълнението й започна да се уталожва. Кристалът все още носеше топлината на тялото на Лусиен и докосването му до кожата й й действаше странно успокояващо.
— Ако не се лъжа, спомена, че не можеш да пресечеш кръга, ако не си поканен от някой, който живее вътре. Плащането на наема ще ме направи ли жител?
Лусиен поклати отрицателно глава.
— Важен е ключът за къщата. Според нашите обичаи, човекът, който притежава ключа, е жител на къщата. Така че не прави никакви грешки, докато не влезеш във владение на ключа, разбра ли? — навъсено каза той.
Ариел си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Разбрах.
— Добре — Лусиен излезе от колата. Оумен прескочи облегалките и изхвърча след него. Ариел се намести зад волана и посегна към предпазния колан.
Когато се закопча, Лусиен затвори вратата и се наведе към нея през спуснатото стъкло.
— Помни, Ариел. Влизаш и излизаш. Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-безопасно ще мине всичко — той се отдръпна от колата. — Върни се бързо.
С тези думи той се обърна и влезе сред дърветата. Точно преди да се скрие Ариел сложи ръка върху кристала. Лусиен спря рязко и се обърна към нея. Беше на десетина фута от нея и стоеше на сянка, но се виждаше слабия, неземен блясък на очите му.
— Само проверявам — прошепна тя.
Лусиен вдигна ръка в нещо като поздрав и изчезна сред дърветата. Ариел посегна към ключа на колата, преди да е изгубила самообладание.
Лусиен остана да гледа как Ариел завива и се връща обратно на пътя. Когато не можеше повече да вижда автомобила, той погледна към защитната преграда на сборището. Когато изведнъж повърхността й леко се набръчка разбра, че Ариел я е пресякла.
Неволно притаи дъх и зачака. Ако отварата на Арманд бе прекратила действието си, Гейлън щеше да узнае, че е тук и щеше да предприеме незабавни действия. След като отмина почти минута, без нищо да се случи, Лусиен облекчено въздъхна.
До него Оумен изръмжа леко. Лусиен посегна по навик към кристала и се сепна, щом не го откри на мястото му. Чувстваше се уязвим без него и имаше сериозни основания. Силите му бяха ограничени наполовина. Но ако кристалът послужеше на Ариел като талисман и я запазеше недокосната през следващия час, щеше да си струва.
Погледна надолу към Оумен. Трябваше да се съсредоточи, за да я разбере, тъй като силите му бяха ограничени.
— От какво се оплакваш сега?
Като го погледна с котешка злоба, тя махна неодобрително с опашка и повтори мисълта си. Лусиен кимна и отново насочи вниманието си върху енергийната бариера.
— И аз го усещам. В сборището има нещо нередно, но докато простосмъртната не се върне с кристала не мога дори да се опитам да разбера какво е то.
Това признание го разгневи. Ако беше стопроцентов магьосник нямаше да има нужда от мощта на кристала, за да разбере какво става. Разбира се, преди всичко нямаше да е забъркан в тази каша, ако беше стопроцентов магьосник. И докато старите ядове кипяха в него, Лусиен гордо закрачи навътре в гората.
Докато достигне до познатата скала, която му бе служила като скривалище като дете, ядът му бе отминал и Лусиен удивено поклати глава пред гледката, която се разкриваше под него. Шарената черга от зелени ниви, изпъстрена с фермерски къщи и обори, се простираше докъдето му стигаха очите. Хора, дребни като оловни войници, се трудеха из полето. Някои караха трактори, други бутаха ръчни плугове или вървяха зад теглени от коне рала. По пътя от време на време се виждаше по някоя кола, а така също и добре познатите файтони на менонитите, които развеждаха толкова много туристи из околията Ланкастър.
Макар Лусиен да бе накарал Ариел да повярва, че менонитите се боят от сборището, всъщност се съмняваше, че изобщо знаят за съществуването им. Те бяха внимателни, миролюбиви хора, които водеха прост живот и не се занимаваха с другите. Тъй като сборището също се придържаше към сепаратизма и рядко напущаше кръга, пътищата им рядко се пресичаха.
Лусиен седна на един камък. Колко ли часове бе прекарал като дете седнал на тази скала? Твърде много, за да си спомни всичките, но никога нямаше да забрави деня, в който откри това убежище. Беше на седем години и току-що се бе бил с Гейлън, защото Гейлън го бе нарекъл мелез.