Петдесет нюанса по-тъмно
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса по-тъмно». Краткое содержание книги:
Но копнежът продължава да владее всяка нейна мисъл и когато той й предлага нов договор, тя не може да му устои. Страстната им връзка отново се разпалва. Скоро Ана научава за изтерзаното минало на своя наранен, напрегнат и властен господин Петдесет нюанса повече, отколкото е смятала за възможно.
Докато Крисчън се бори с вътрешните си демони, Ана трябва да се изправи пред гнева и завистта на жените, с които той е бил преди, и да вземе най-важното решение в живота си.
Решение, което може да вземе единствено сама...
Платинената блондинка се обърна, погледна ме и ми отправи
ослепителна усмивка, като че ли ме познава. Любезно й отговорих със същото.
Крисчън изглеждаше разстроен. Убеждаваше я нещо и тя отстъпи, вдигна ръце и му се усмихна. Той също й се усмихна - явно се познаваха добре. Навярно работеха заедно отдавна. Може би тя беше управителката на салона - в края на краищата имаше авторитетен вид.
И тогава мисълта ме връхлетя като парен локомотив и разбрах дълбоко в себе си, интуитивно. Знаех коя е. „Зашеметяваща, по-възрастна, красива“.
Това беше госпожа Робинсън.
5.
- Грета, коя е жената, с която разговаря господин Грей? - Тялото ми се опитваше да напусне сградата. Настръхнало беше от опасение и подсъзнанието ми крещеше да го послушам. Обаче гласът ми бе съвсем равнодушен.
- А, това е госпожа Линкълн. Двамата с господин Грей са собственици на салона - с готовност сподели Грета.
- Госпожа Линкълн? - Мислех, че госпожа Робинсън е разведена. А може би се беше омъжила повторно за някой нещастен мухльо.
- Да. Обикновено не идва тук, но днес една от колежките е болна и тя я замества.
- Знаете ли малкото име на госпожа Линкълн?
Грета ме погледна намръщено и сви яркорозовите си устни, усъмнила се в моето любопитство. Мамка му, сигурно бяха прекалила.
- Елена - почти неохотно отвърна тя.
Заля ме странно облекчение, че шестото ми чувство не ме е подвело.
Двамата още бяха увлечени в разговор. Крисчън говореше бързо, а Елена кимаше разтревожено. После успокоително го погали по ръката и прехапа долната си устна. Повторно кимване и Платинената блондинка ме погледна и ми отправи успокоителна и малко притеснена усмивка.
Гледах я смаяно. Как беше могъл да ме доведе тук?
Тя прошепна нещо на Крисчън и той хвърли бегъл поглед към мен, после пак се обърна към нея и й каза нещо. Елена кимна. Предположих, че му пожелава успех, но умението ми да чета по устните не е особено добре развито.
Той се върна при мен. Лицето му беше потъмняло от безпокойство. „Така и трябва“. Госпожа Робинсън изчезна в задната стая и затвори вратата.
Крисчън се намръщи.
- Какво има? - Гласът му беше напрегнат, предпазлив.
- Защо не ме запозна? - Гласът ми прозвучава студено, сурово.
Крисчън зяпна. Изглеждаше така, сякаш съм измъкнала килимчето изпод краката му.
- Но аз си мислех...
- За интелигентен човек понякога си... - Не бях в състояние да намеря нужните думи. - Искам да си вървя.
- Защо?
- Знаеш защо.
- Съжалявам, Ана. Не знаех, че тя ще е тук. Никога не идва. Откри нов салон в Брейвърн Сентър и обикновено е там. Днес една от жените се разболяла.
Обърнах се и тръгнах към вратата.
- Няма да ни трябва Франко, Грета - каза Крисчън и ме последва навън.
Налагаше се да потисна желанието си да избягам. Исках да избягам бързо и надалеч. Плачеше ми се. Просто трябваше да се махна от цялата тази шибания.
Крисчън безмълвно крачеше до мен, докато се опитвах да осмисля всичко това. Благоразумно не направи опит да ме докосне. Умът ми вреше от въпроси, неполучили отговор. Щеше ли да си признае най-после този майстор на увъртането?
- Тук ли си водил подчинените си? - изръмжах.
- Някои да - тихо отвърна той.
- Лийла?
-Да-
- Салонът изглежда съвсем нов.
- Наскоро го ремонтирахме.
- Ясно. Значи госпожа Робинсън познава всичките ти подчинени.
-Да.
- Те знаеха ли за нея?
- Не. Никоя. Само ти.
- Но аз не съм твоя подчинена.
- Да, определено не си.
Спрях и се обърнах към него. Очите му бяха разширени. От страх? Устните му обаче бяха свити в тънка безкомпромисна линия.
- Разбираш ли колко е извратено това? - Гледах го гневно, гласът ми беше тих.
- Да. Съжалявам. - Имаше благоприличието да изглежда разкаян.
- Искам да се подстрижа, за предпочитане някъде, където не си чукал нито персонала, нито клиентелата.
Той потрепери.
- Така че ако ме извиниш...
- Няма да избягаш. Нали? - попита той.
- Не, просто искам да се подстрижа, по дяволите. Някъде, където да мога да си затворя очите, някой да ми измие косата и да забравя за всичкия този багаж, който те придружава.