Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
— Майк, добре ли си? — попита Хуан на английски. Вече нямаше нужда да хитрува. Пилотът щеше да е в безсъзнание с часове.
— Да, но имаме проблеми.
Кабрило погледна към Марк, който се грижеше за Пуласки.
— На мен ли го казваш.
— Губим гориво. Или този модел не разполага със самозапушващи се резервоари, или системата не е проработила. Към това трябва да добавим и растящата температура на двигателя. Смятам, че имаме и пробит маслопровод.
Хуан се обърна назад и се наведе през прозореца, стягайки мускули, за да удържи на силния вятър, който блъскаше главата и торса му. Шумът от турбините беше оглушителен. Зад хеликоптера, подобно на хлебните трохи от приказката, се носеше опашка от дим. Тя се простираше от оста на задния ротор до точката, където един куршум беше прекъснал маслопровода.
Аржентинците щяха да бързат, а димът щеше да се задържи най-малко двайсет или трийсет минути, защото нямаше вятър и въздухът вече беше пълен с пепел и сажди.
— Да, пуши доста кофти — докладва той, когато се извърна отново към пилотската кабина.
— Как е Джери? — попита Майк. Двамата бяха не само бойни другари, но и добри приятели.
Мълчанието на Хуан беше достатъчно ясен отговор за Троно. Най-накрая Кабрило попита:
— Можем ли да стигнем до Парагвай?
— Никакъв шанс. Когато тръгнахме, резервоарът на машината беше наполовина пълен, а досега изгубихме половината гориво. Ако двигателите издържат, можем да се надяваме най-много на осемдесет километра. Какво ще наредиш?
Мислите нахлуха като лавина в главата на Хуан. Това можеше най-добре. Обмисляше възможностите, пресмяташе рисковете и вземаше решение светкавично. Факторите, които обременяваха решението му, бяха сложни. Сред тях бяха успехът на мисията, неговата отговорност пред Майк и Марк и рискът за живота на Джери. Всъщност всичко се свеждаше до това да спаси живота на Джери.
— Връщаме се. Гаучосите сигурно имат медицинско оборудване в тяхната база, а другият хеликоптер ще може да стигне до нея.
— В никакъв случай — възкликна Пуласки, събрал сили от гнева си. — Не трябва да се затривате, защото не бях достатъчно бърз при ваденето на оръжието.
— Джери, това е единствената възможност — отвърна Хуан.
— Майк, закарай машината до моторницата — извика Пуласки. — Председателю, моля те. Зная, че умирам. Не се жертвайте заради един умиращ. Умолявам те. Не искам да си ида с мисълта, че и вие сте загинали с мен.
Пуласки протегна ръка и Хуан я стисна. Съсирената кръв слепи дланите им. Джери продължи:
— Да останете с мен е самоубийство. Гаучосите ще ви разстрелят като шпиони, а преди това ще ви измъчват. — Той се изкашля и изплю малко кръв. — Имам бивша съпруга, която ме мрази, и дете, което не ме познава. Вие сте моето семейство. Не искам да умирате заради мен. Искам да живеете вместо мен. Разбирате ли?
— Разбирам, че си изкопирал този изблик от „Смело сърце“ — избухна Хуан. Устните му се усмихваха, но очите не можеха да ги последват.
— Хуан, говоря сериозно.
За Кабрило времето спря. Плющенето на витлата и несекващият вой на турбините утихнаха. Той познаваше вкуса на смъртта и загубата. Жена му беше убита от пиян шофьор — от нея самата. Бе губил агенти през времето си в ЦРУ. Корпорацията също беше посещавана от Мрачния жътвар, но никога не бе пожелавал друг да умре, за да може той да живее.
Бръкна в раницата си и подаде джипиеса на Майк.
— Моторницата е в точка „Делта“.
— Там няма къде да кацнем — обади се Майк. — Нали помниш колко гъста беше джунглата. Няма начин да спусна това нещо в реката, без да убия всички ни.
— Не се тревожи за зоната за кацане — провикна се Марк Мърфи. — Аз се погрижих за това.
Кабрило знаеше, че може да се довери на ексцентричния Мърфи.
— Добре, завий към точка „Делта“.
— Не „Делта“ — възрази Мърф. — Точка „Ехо“.
— „Ехо“? — учуди се Хуан.
— Довери ми се.
Навигационният компютър на еврокоптера беше лесен за обслужване и Майк вкара координатите от джипиеса, след това зави на югоизток. Засега управляваше гладко и спокойно машината, точно както го бяха учили. Гомес Адамс щеше да се гордее с него.
— Изглежда горивото ще ни стигне. Едва-едва — отбеляза той.