Таен вампир
- Автор: Смит Лиза Джейн
- Серия: Нощен свят #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9789549321319
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Таен вампир». Краткое содержание книги:
1. Никога не допускай хората да научат за Нощния свят.
2. Никога не се влюбвай в човешко същество.
Това са истории за онова, което се случва, когато тези правила бъдат нарушени. Попи винаги е била жизнерадостно и здраво момиче. До деня, в който разбира, че има рядко заболяване и й остават едва няколко седмици живот. Джеймс, нейният най-добър приятел, в когото тайно е влюбена от дете, е изправен пред ужасяваща дилема: да остави Попи на съдбата й или да я спаси, като я превърне във вампир. Какъвто е самият той… Да разкрие пред Попи тайната на Нощния свят е недопустимо. Но точно толкова немислимо за Джеймс е да позволи любимата му да умре.
Нямаше значение, че тя всъщност нямаше да умре. Когато една гъсеница се превръща в пеперуда, тя губи своя живот на гъсеница. Без повече да пълзи по клончетата и без повече да яде листенцата.
„Без повече институтът Пътят”-помисли си Попи – „Без повече да спя в това легло”
Тя трябваше да остави всичко назад. Семейството й, градът й. Целият си човешки живот. Започваше ново бъдеще, без дори да знаеше какво следва. Всичко, което можеше да направи, беше да вярва в Джеймс – и да вярва в собствените си качества да се приспособява.
Беше да гледа една пътека, пълна с лечение пред нея , и без да вижда докъде стига , и изчезваше в тъмнината.
„Без повече пързаляне по вълните на плажа” – помисли си. – „Без повече удари срещу бетона на обществения басейн. Без повече покупки в селището”
За да се сбогува, разгледа всеки ъгъл на стаята. „Сбогом, бял гардероб. Сбогом, малка масичка,където написах стотици писма. Сбогом, легло и пердета, които ме карахте да се чувствам като арабска принцеса.
Сбогом, музика”
„Ауч! Музиката ми. И CD-тата ми. Не мога да ги оставя тук. Не мога..”
Но разбира се, че можеше. Трябваше.
Замисли се още за музиката си преди да излезе от стаята си. Поободри се от запълването на тялото й от изгубената кръв.
- Здравей, мамо !
-О, Попи, на знаех ,че си будна.
Прегърна я силно, запомняйки всяко усещане : Пода под краката й. Меката миризма на кокос ,която имаше косата на майка й. И топлината на тялото й.
- Гладна ли си скъпа? Изглеждаш много по-добре.
Попи не можеше да издържи невинния поглед на майка си, и от мисълта за храна, и се повдигаше. Впи се отново в рамото на майка си.
- Изчакай малко – каза тя.
Откри, че след всичко нямаше да може да й каже сбогом. Не можеше да се оправи с целия си живот в само един обед. Дори и да имаше привилегията да знае кога ще умре, пак щеше да го направи като всички други – нямаше да е подготвена.
- Само запомни, че те обичам. – прошепна на майка си в ухото, със сълзи в очите си .
Остави на майка си да я отведе отново в леглото. Останалата част от деня прекара, обаждайки се по телефона. Опитвайки се да научи нещо от живота преди да се свърши, от приятелите си. Опитвайки се да го оцени, бързо, преди да го напусне.
-Елайн, липсваш ми. – каза по телефона, взирайки се в светлината на слънцето, което грееше през прозореца и.
- Разкажи ми, Брейди. Как е?
- Лаура, Благодаря, за цветята!
- Попи, добре ли си? – питаха всички – Кога ще можем да те видим отново?
Попи не можеше да отговори. Искаше й се да може да се обади и на баща си, но никой не знаеше къде е той.
Също искаше да прочете „Нашия Град” когато трябваше да го направи, вместо да чете бележките на Клиф как да се правят шеги. Всичко, което можеше да запомни, е, че беше момиче, което щеше да умре, и имаше цял ден, за да оцени живота. Може би щеше да й помогне да изясни чувствата си ,но вече беше твърде късно. Беше загубила много неща от института, осъзна Попи. Използваше мозъка си, за да се смее на учителите –а това не беше особено интелигентно.
Откри че има нов вид уважение към Фил , който използваше интелигентността си, за да научи нови неша.
Може ли брат й не беше толкова блуждаещо загубен, след всичко. Може би – О, Боже – той беше прав за всичко.
„Толкова ли се променям” –помисли си Попи и се изуми.
Дали беше новата кръв в нея или просто ракът. А може би беше част от нея, не знаеше. Но тя се променяше.
Прозвуча скърцането на вратата. Попи знаеше кой е без да се нуждае да стане и да провери. Можеше да усети, Джеймс.
„Театърът започва” – помисли си Попи. Погледна часовника си. Невероятно. Беше 4:00 след обяд.
Сякаш времето прелетя. Буквално.
-Не се плаши. Все още ти остават часове – каза сама на себе си и отново взе слушалката. Но изглеждаше, че бяха минали само няколко секунди, когато майка и се появи на вратата.
-Скъпа, Фил казва че трябва да излезем. А, и Джеймс дойде, но му казах, че едва ли ще искаш да го видиш .. не искам да те оставям сама през нощта. – майка й беше странно развълнувана.
- Не, ще се радвам да видя Джеймс, сериозно. И мисля, че трябва да си вземете малко почивка. Сериозно.
- Хубаво. Радвам, се че сте се сдобрили. Но не знам дали...
Още малко трябваше да я убеждава, че е добре и че и остават седмици , дори и месеци живот. Че няма повод да остава петък вечер в къщи.
Но накрая майката на Попи я целуна и прие. Сега само оставаше да се сбогува с Клиф. Попи го извика и най-накрая му прости за баща си.
„Даде най-доброто от себе си” – си помисли тя, докато го гледаше изпод вежди и с малка усмивка – „И ще се грижиш добре за мама, така че ти прощавам. Добър си, наистина”