Подземията на Чикаго
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
— Благодаря — казах аз и слязох от количката.
— Кажете на Родригес, че ми е длъжник.
— Кажете му го сама — отвърнах аз, защото вече бях видял фигурата на полицейския инспектор, който влизаше в залата.
Тереза скръсти ръце пред гърдите си.
— Слуша ли те? — попита Родригес.
— Той си е наред, но ти си този, на когото липсват маниери.
— Длъжник ли съм ти?
— И още как, господин инспектор.
— Сега си имам момиче, Ти.
— Всъщност се надявах на по-малък брат.
— Уф. Какво ти направиха, Кели?
— Той е добре — каза Тереза. — Само го разкарай от тук, преди от приемното да се сетят, че няма заведен картон.
— Благодаря, Ти.
Тереза Джаксън ни махна с ръка и се отдалечи.
— Какъв й е проблемът? — попитах.
— Не ти трябва да знаеш.
— Добре.
— Преди три години я изнасилиха, само на километър от тук.
В другия край на залата Тереза мереше кръвното на някакъв младеж, който се смееше и очевидно се стараеше да привлече вниманието й.
— Прибирала се от работа — добави Родригес. — Или по-точно отивала на среща, облечена в онези „кльощави“ джинси, по които си падат някои жени…
— „Кльощави джинси“?
— Дотогава и аз не бях чувал за тях. Но няма как да не си ги виждал: плътно прилепнали по тялото.
— Те пък какво общо имат?
— Имат, защото по време на процеса изнасилвачът се е позовал на тях, прибягвайки до така наречената защита „кльощави джинси“…
— Нещо ми се върти в главата — промърморих.
— Тезата му беше, че не би могъл да й свали джинсите без нейна помощ.
— Проработи ли?
— Със сигурност щеше да проработи, но двама свидетели го видели да я влачи за косата по алеята. Не се намесили, но все пак се съгласили да дадат показания. Освен това Тереза имала и сериозни наранявания — счупени нос и скула. Именно те провалили тезата за „кльощавите джинси“ пред съдебните заседатели.
— И?
— Тереза обявила, че стига да може, положително би наела някой да му отвърне със същото. Казала го с толкова плам, че спечелила всички заседатели на своя страна.
— Къде е нападателят в момента?
— Трябваше да излежи присъда от шейсет години в „Стейтвил“, ама изкарал само шест месеца. Натъпкали го с клорокс и го хвърлили от последния етаж върху предпазната мрежа.
Погледнах Тереза, която се смееше в компанията на някакъв доктор на път за изхода.
— Тя си е от квартала — добави Родригес. — Грижи се за хората и те се грижат за нея.
— Харесва ли ти това?
— Защо да не ми харесва? — сви рамене приятелят ми и протегна ръка. — Я дай да видя какво ти е дала…
Пуснах флакона в шепата му.
— Имам пукнато ребро.
— С колата ли дойде?
— Да, на паркинга е. Какво стана в оня магазин за хранителни стоки?
— Едва започваме. Ще откарат труповете в моргата. Трябва да се връщам обратно.
— А пък аз мисля да подремна.
Родригес хвърли флакона в скута ми. Станах и започнах да се оглеждам за палтото си. На няколко метра от мен имаше носилка, върху която беше завързано чернокожо момче. Бяха го докарали половин час по-рано и сякаш го забравиха в ъгъла на шоковата зала. После го преместиха по-наблизо и го закачиха на някаква апаратура. В момента момчето се беше върнало в съзнание, дърпаше маркучите от себе си и яростно се тресеше под стегнатите колани. Някакъв стажант направи опит да го успокои, но то продължаваше да се дърпа и да върти глава. Дишаше тежко и шумно, сякаш дробовете му бяха пълни със суха перушина. Ръцете му бяха покрити с пресни шевове, малки лепенки покриваха лицето и шията му.
Стажантът отмести стойката със системата и набра някакъв номер на стенния телефон. Вероятно викаше помощ. Момчето отново напрегна мускули в опит да се надигне. Един от дебелите сини колани се скъса, металната тока отскочи и счупи стъклото на апарата за кръвно налягане. Устата на момчето се отвори. За момент си помислих, че се задушава. Може би наистина беше така. После се закашля, от устата му бликна струя алена кръв, която се разля върху престилката на доктора. Момчето най-сетне успя да си поеме дъх и рухна обратно на носилката.
Тереза Джаксън се втурна в спешното отделение, изгледа ни с празен поглед и дръпна зелената завеса на паравана. Последното, което видях, беше друг стажант, който намъкваше маска и гумени ръкавици. Към носилката се насочи някакъв възрастен лекар, а Елън Бразил, вдигнала очилата на челото си, напрегнато се взираше в болничния картон над носилката.