Подземията на Чикаго
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
— Проклети болници! — изръмжа Родригес.
— Дай ми една секунда, Винс — помолих аз.
— За какво? Хайде да се махаме от тук!
— Само секунда.
— Ще те чакам на рецепцията — кимна към вратата Родригес. — Ако не дойдеш до пет минути, изчезвам.
— Добре.
Родригес излезе. Аз си облякох палтото и се приближих към завесата. Тереза се появи в процепа. Беше с бяла маска на лицето и хартиена престилка, подплатена с найлон. Ръкавиците й блестяха от прясната кръв.
— Къде отивате? — попита тя.
— Това момче добре ли е?
— Има някакъв вътрешен кръвоизлив. Не знам на какво се дължи, но състоянието му е тежко. Не се приближавайте към него.
Тя смъкна престилката и ръкавиците, смачка ги на топка и ги пусна в изолиран контейнер. После вдигна маската си и ме погледна.
— Чухте ли какво ви казах?
— Познавате ли жената при носилката?
— Не — поклати глава Тереза. — Тя дойде с доктор Питърс. Вероятно е колежка.
— Какво прави?
— Нищо не прави. Просто чете болничния картон и наблюдава пациента. Къде изчезна Родригес? Той трябваше да ви изведе от тук.
— Питам, защото тази жена е моя близка.
— Наистина ли?
— Да.
— Как се казва?
— Елън Бразил.
— Чакайте тук — каза след кратко колебание Джаксън и отново нахлузи маската.
Две минути по-късно Елън Бразил се пъхна през процепа на завесата и свали маската си. Тя също не се усмихваше.
— Какво търсите тук?
Стояхме в тъмен коридор, на крачка от няколко автомата, произведени през 1963 г. Надвесих се над опушеното стъкло на най-близкия от тях и огледах закуските. В дъното забелязах шоколадово блокче.
— Я виж ти! — престорено се учудих аз. — Мислех, че тези отдавна вече не се произвеждат. Да ви се намират дребни?
Тя съвсем не изглеждаше развеселена. Изрових някакви монети от джоба си и се сдобих с блокчето.
— Нараних се по време на работа — поясних аз, вдигнах ризата си и й показах белия бинт. После разкъсах опаковката на блокчето и й предложих да си отчупи от него.
— Не, благодаря.
— Умно — кимнах и отхапах от блокчето. — Ребрата престанаха да ме болят след хапчетата, които ми дадоха… А вие защо сте тук?
— Това не е ваша работа, мистър Кели — отвърна тя и моментално се дистанцира.
Беше пожелала да узнае защо съм в общинската болница „Кук“ и любопитството й беше задоволено.
— Не сте случайно тук, докторе — поклатих глава аз. — Това едва ли ви се случва често.
— Трябва да се връщам обратно.
— Да започнем с нещо конкретно.
— С какво по-точно?
— Днес през деня ние с вас изследвахме възможността за наличието на патогени в метрото. Вечерта вие изведнъж се озовавате в спешното отделение на „Кук“ и преглеждате пациент, който плюе кръв…
Бразил погледна към дъното на коридора. На двайсетина метра от нас две медицински сестри оживено си бъбреха.
— Страхувате се, че ще ме чуят ли? — подхвърлих аз.
— Трябва да се контролирате, мистър Кели.
— Какво означава това?
— Историята с патогените се оказа фалшива тревога. Присъствието ми тук няма абсолютно нищо общо със събитията в метрото.
— Пациентът плюе кръв, кожата му е покрита с червени петна и отворени рани. Във вашата лаборатория разполагате с поне дузина чудовища, които могат да причинят подобни поражения. И въпреки това заявявате, че няма никаква връзка?
— Тук съм по молба на колега, за да погледна един пациент. В нашата лаборатория се занимаваме и с много други неща, освен с издирването на биооръжия. Много други.
— Извинявам се — рекох.
— Наистина ли?
— Вие сте права. Какво, по дяволите, знам аз?
Лицето й се разведри, а аз не за пръв път си дадох сметка, че Елън Бразил е невероятно привлекателна жена.
— Предполагам, че и аз трябва да ви се извиня — каза тя. — Реагирах малко по-разгорещено, отколкото е необходимо.
— Денят беше тежък.
— Да, така е.
— Какво му е на онзи младеж? Сестрата спомена някакъв вътрешен кръвоизлив.
— Така е — кимна Бразил. — Но поне на пръв поглед не е причинен от вътрешни наранявания.
— И?