Ехото от преминаващия влак разтърси стените на отклонението в тунела, намиращо се двеста метра по-нататък. Увитият в старо яке на „Булс“ скитник изсумтя, обърна се в леглото от кашони и се разкашля от прахта, нахлула в тунела. Крушката на стената завибрира в порцелановата си фасунга. Старата резба не издържа и крушката падна на стоманените релси. Вдигна се облаче бял прах, което за миг увисна във въздуха и изчезна в лекото течение — нагоре към невидимите вентилатори.
1
Клепачите ми потрепнаха и аз отворих очи. Часът беше 4:51 сутринта. Бях сънувал нещо, но нямах представа какво. Ярки цветове, странни форми, още по-странни места. Това беше без значение. Станах от леглото и се повлякох по коридора. Рейчъл Суенсън седеше на креслото срещу прозореца със заспалото кученце в скута.
— Здрасти — казах аз.
Тя се обърна. Лицето й изглеждаше пепеляво на проникващата от улицата бледа светлина, а блестящите й очи отразяваха моята мъка, примесена с чувство за вина.
— Здрасти.
— Кучето може да спи навсякъде — добавих аз и придърпах близкия стол. Маги отвори едното си око, после и другото. Протегна се с широка прозявка и отново заспа.
— Трябваше да си остана у дома — каза Рейчъл.
— Предпочитам да си тук — отвърнах.
Бинтованите й пръсти погалиха главата на кучето, очите й отново се извърнаха към прозореца. Рейчъл беше член на съдийската колегия в северния район на Илиной. Една от най-свестните жени, които познавах и която доста пострада от факта, че е моя приятелка. Или по-скоро беше.
— Ще си направя чай — рекох. — Ти искаш ли?
Тя поклати глава. Останах на мястото си. Известно време седяхме в мрака и мълчахме.
— Не можеш да спиш, нали? — подхвърли тя.
— Сънувах нещо.
Тя кимна и отново замълча.
— За какво ти е този нож, Рейч?
Тя сведе очи към ножа, който стискаше с лявата си ръка.
— Взех го от кухнята.
— Но защо?
Тя премести поглед към парчето сирене на ниската масичка.
— Искаш ли да опиташ?
Поклатих глава.
— Май си помисли, че искам да нараня някого, а? — подхвърли тя, вдигайки острието между нас.
— Просто се учудих, че държиш нож, Рейч.
— Добре съм.
От нападението беше изминал близо месец. Отоците по лицето й бяха почти изчезнали. За тях свидетелстваха само жълтеникави белези.
— Какво сънува? — попита тя.
— Обикновено не си спомням.
— Обикновено?
— Понякога имам предчувствия. Всъщност само два пъти. Събуждам се с убеждението, че нещо се е случило.
— Това не е предчувствие, след като вече се е случило.
— Права си.
— Ще си правиш ли чай?
— След малко.
— Разкажи ми за тях — подкани ме тя, отряза си парченце сирене и отхапа крайчеца му.
