Даровита

Той отпи от чашата си и я остави върху масата, без да откъсва поглед от нея.

— Какво ще поиска да направиш този път?

Преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Запита се какво ще стане, ако хвърли чинията на пода. На колко ли парчета ще се раздроби?

— Сигурно ще ме прати при някой лорд, който му дължи пари. Или е отказал да сключи някаква сделка, или го е погледнал накриво. Ще ми нареди да го нараня, за да не дръзва да позори отново вуйчо ми.

— И ти ще изпълниш заповедта?

— Кои са тези глупаци? Защо продължават да се опълчват на Ранда? Не са ли чували историите? Не знаят ли, че ще ме изпрати при тях?

— Нямаш ли право да откажеш? — попита По. — Как ще те заставят да направиш нещо насила?

Огънят се надигна в гърлото и я задави.

— Той е крал. И ти си глупак, щом мислиш, че имам избор.

— Но ти имаш избор! Той не те принуждава да вършиш жестокости. Ти сама се принуждаваш, като се пречупваш пред волята му.

Тя скочи на крака и го удари с юмрук по брадичката. Намали силата на удара едва в последния момент, когато осъзна, че той не вдига ръка да се предпази. Кокалчетата й се забиха в лицето му с противен пукот. Тя изгледа ужасено как столът му се прекатурва назад и главата му се блъска в пода. Беше го ударила силно. Усети, че го удря силно. А той не се защити.

Спусна се към него. По лежеше на една страна и стискаше брадичката си с длани. От окото му се процеди сълза, стече се по пръстите и падна върху пода. Той простена. Или изхлипа? Тя коленичи до него и го докосна по рамото.

— Счупих ли ти челюстта? Можеш ли да говориш?

Той се надигна и седна. Опипа лицето си, отвори и затвори уста. Раздвижи челюстта си наляво и надясно.

— Не мисля, че е счупена — прошепна той.

Катса протегна ръка към лицето му и опипа костите под кожата. Опипа и двете страни, за да ги сравни. Не усети разлика и си пое облекчено дъх.

— Не е счупена. А би трябвало…

— Опомних се — прекъсна го тя. — В последния момент. Когато разбрах, че няма да се защитиш.

Пресегна се към масата и натопи ръце в каната с вода. Извади шепа ледени кубчета и ги уви в кърпа. Притисна кърпата към челюстта му.

— Защо не се предпази?

Той простена.

— Дни наред ще ме боли.

— По…

Той я погледна и въздъхна.

— Колко пъти да ти повтарям, Катса? Не искам да се бия с теб, когато си ядосана. Не искам да разрешавам споровете ни с удари. — Той свали леда и опипа с пръсти брадичката си. Изстена и пак притисна кърпата към лицето си. — В залата тренираме, за да си помагаме, а не за да използваме наученото един срещу друг. Ние сме приятели, Катса.

Сълзи от срам набъбнаха в очите й. Беше толкова просто, толкова очевидно. Приятелите не постъпват така, но тя го направи.

— Прекалено опасни сме един за друг, Катса. А дори да не бяхме, не е правилно.

— Никога повече няма да го направя — зарече се тя. — Кълна се.