Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Той я погледна в очите.
— Знам, Катса. Не се тревожи. Очакваше да отвърна на удара. Иначе нямаше да ме нападнеш.
Въпреки това не биваше да му се нахвърля.
— Дори не бях ядосана на теб. Ядосах се на него!
По размисли и попита:
— Какво ще стане според теб, ако откажеш да изпълниш нареждането на Ранда?
Не знаеше. Наистина. Представяше си само как я хока, а в думите му кънти презрение.
— Ако не му се подчиня, ще се разгневи. Разгневи ли се той, и аз ще се ядосам. И ще поискам да го убия.
— Хмм… — Той раздвижи устни наляво и надясно. — Страхуваш се от собствения си гняв.
Тя го погледна втренчено. Наистина се страхуваше от гнева си.
— Но Ранда не заслужава дори гнева ти — продължи По. — Той е жалък грубиян.
Катса изсумтя.
— Грубиян, който реже пръстите на хората и им чупи ръцете.
— Не и ако спреш да изпълняваш заповедите му — възрази По. — До голяма степен той дължи могъществото си на теб.
Страхува се от собствения си гняв. Повтори си го наум. Страхува се от това, което би могла да причини на краля; и не без основание. Доказваше го зачервеното лице на По, което бе започнало да се подува. Беше се научила да владее силата си, но не и гнева си. А това означаваше, че все още не умее да контролира Дарбата си.
— Да се върнем ли на масата? — попита той, защото още седяха на пода.
— Раф трябва да те прегледа — настоя тя. — За да сме сигурни, че нищо не е счупено. — Тя сведе очи. — Прости ми, По.
По се изправи. Протегна й ръка и я издърпа да стане.
— Прощавам ти, милейди.
Тя поклати глава, смаяна от добротата му.
— Вие, лиенидите, сте толкова странни. Никога не бих постъпвала като вас. Прие толкова спокойно удара, който ти нанесох. Сестрата на баща ти скърби толкова необичайно.
По присви очи.
— Какво имаш предвид?
— Нали кралицата на Монсий е сестра на баща ти?
— Какво е направила?
— Спряла да се храни, когато дядо ти изчезнал. Не знаеше ли? После се заключила с детето си в покоите си. И не пускала никого, дори краля.
— Не пускала дори краля — повтори объркано той.
— Само една прислужница, която им носела храна.
— Защо никой не ми е казал досега?
— Предполагах, че знаеш, По. Нямах представа колко е важно за теб. Близки ли сте?
По се втренчи в масата, в топящия се лед и недоядения им обяд. Умът му беше другаде; веждите му се смръщиха.
— Какво има, По?
Той поклати глава.
— Ашен не се държи така… Но няма значение. Трябва да видя Рафин или Бан.
Тя го изгледа изпитателно.
— Криеш нещо.
Той сведе поглед.
— Кога ще се върнеш?
— След ден-два. Ранда не ме изпраща надалеч.
— Когато се върнеш, искам да говоря с теб.
— А защо не сега?
Той поклати глава:
— Трябва ми време да си събера мислите.
Защо изглеждаха толкова неспокойни очите му? Защо се взираше в масата и в пода и не я поглеждаше?
Безпокоеше се за сестрата на баща си. Тревожеше се за хората, които са му скъпи. Такъв беше този лиенид. Верен приятел.
Той я погледна. Бледа усмивка пробяга по лицето му, но не достигна очите му.
— Не ме превъзнасяй, Катса. Никой не е съвършен приятел.
При тези думи По тръгна да търси Рафин. Тя стана и се втренчи в мястото, където допреди миг беше седнал. И се опита да се отърси от зловещото усещане, че е отговорил на нещо, което си е помислила, а не на нещо, което е казала.
Тринайсета глава
Не за пръв път оставаше с такова чувство. Имаше нещо особено у него. Долавяше мислите й, преди тя да ги изрази. Поглеждаше я от другия край на масата и разбираше, че е ядосана и защо; или че го намира за красив.
Рафин й беше казал, че е невъзприемчива. По беше възприемчив. И разговорлив. Сигурно затова се спогаждаха добре. Не се налагаше, да му обяснява подробно, а той разсейваше недоразуменията й, без да се налага да го разпитва. С никой друг не общуваше толкова непринудено. Не беше свикнала да има приятели.
Размишляваше, докато конете ги отнасяха на запад. Възвишенията постепенно се слегнаха и се превърнаха в тревисти поляни; удоволствието да препуска по равните ливади я погълна. Гидън сияеше — това беше неговата земя. Щяха да посетят имението му, защото се бяха отправили към съседното. Щяха да пренощуват в крепостта му — първо на отиване, а после на връщане. Гидън яздеше нетърпеливо и бързо и макар Катса да се чувстваше неловко в компанията му, този път нямаше основания да се оплаква от скоростта им.