Сянка и кост

Спряхме в края на коридора пред изработена от светло дърво врата, изящно резбована с птици и цъфнали цветя. Вместо тичинки в средата на всеки цвят имаше жълт диамант, а очите на птиците приличаха на аметисти.

Дръжките на вратата представляваха изящно изработени фини ръце. Женя хвана едната и отвори. Работилницата на Фабрикаторите беше разположена така, че да улавя колкото се може повече от сияйната светлина откъм изток, а почти целите ù стени бяха в прозорци. Това ярко осветено помещение ми напомни Палатката с книжата, но вместо атласи, купища хартия и мастилници големите работни маси бяха отрупани с топове плат, парчета стъкло, тънки чилета злато и стомана и странно усукани късове скала. В терариумите по ъглите имаше екзотични цветя, насекоми и – както установих с потръпване – змии.

Материалки в тъмнопурпурни кафтани седяха надвесени над работата си, но като минавахме покрай тях, вдигаха глави и ни съпровождаха с поглед. Край една от масите две жени Фабрикатори се трудеха над разтопена буца руда, която сигурно скоро щеше да се превърне в гришанска стомана. Масата им беше отрупана с диаманти и буркани с копринени буби. На съседната маса друг Фабрикатор беше покрил с парче плат носа и устата си и отмерваше някаква гъста черна течност, която миришеше на катран. Женя ме преведе покрай всички тях и се насочи към един превит над малки стъклени дискове Фабрикатор. Той беше блед, тънък като тръстика и отчаяно се нуждаеше от подстригване.

– Здравей, Давид – поздрави го Женя.

Той вдигна глава, кимна отсечено и отново се приведе над заниманието си.

Женя въздъхна.

– Давид, това е Алина.

Мъжът изръмжа.

– Призоваващата слънцето – добави Женя.

– Тези са за теб – каза той, без да вдига глава.

Погледнах стъклените дискове.

– О... Хм... Благодаря ти.

Не знаех какво друго да кажа, но когато обърнах поглед към Женя, тя просто сви рамене и извъртя очи към тавана.

– Сбогом, Давид! – натърти тя.

Той изръмжа.

Женя ме хвана за ръка и ме поведе навън под дървена сводеста аркада, която гледаше към хълмиста зелена поляна.

– Не го вземай присърце – каза тя. – Давид е необикновен майстор на метала. Може да изработи толкова наточено острие, че да минава през плътта като през меко масло. Но не удостоява с внимание нищо, което не е направено от метал или стъкло.

Женя уж говореше безгрижно, но усетих в гласа ù необичайно остра нотка, а когато се обърнах да я погледна, върху съвършените ù скули горяха две ярки петна. Надникнах през прозореца към мястото, където все още се виждаха кокалестите рамене на Давид и чорлавата му кестенява коса.