Сянка и кост

– Припаднала си?! – Иво изглеждаше ужасен.

Почувствах се страшно благодарна, щом усетих някой да ме потупва по рамото. Женя ми се беше притекла на помощ.

– Ще тръгваме ли? – попита, пренебрегвайки останалите.

Смотолевих едно довиждане и побързах да се измъкна, усещайки погледите им, които ме съпровождаха през цялата зала.

– Как беше закуската? – попита Женя.

– Ужасна.

Женя изсумтя с отвращение.

– Значи пак херинга и ръжен хляб?

Аз имах предвид по-скоро кръстосания разпит, на който бях подложена, но въпреки това мълчаливо кимнах.

Тя сбърчи нос.

– Гадост.

Хвърлих ù подозрителен поглед.

– Ами ти какво яде?

Женя се огледа крадешком през рамо, за да се увери, че никой не ни подслушва, и прошепна:

– Дъщерята на една от готвачките има ужасни пъпки по лицето. Погрижих се за нея и сега всяка сутрин ми праща от сладкишите, които приготвя за Великия дворец. Направо са божествени.

Усмихнах се и поклатих глава. Гришаните може и да гледаха на Женя отвисоко, но тя определено притежаваше собствена сила и влияние.

– Ти обаче си мълчи – продължи Женя. – Тъмнейший особено държи да ядем здравословна селска храна. Да не дават светиите да забравим, че сме истински равканци.

Едва се удържах да не прихна. Животът в Малкия дворец беше нещо като приказна версия на селското битие и беше толкова далеч от действителността на Равка, колкото блясъкът и позлатата в царския двор.

Гришаните явно бяха обсебени от манията да подражават на селяните – чак до долните дрехи под нашите кафтани. Но имаше нещо наивно и глупаво в това да се яде „здравословна селска храна“ в порцеланови съдове, когато над главата ти се извисява купол, инкрустиран с истинско злато. Пък и кой селянин не би предпочел сладкишите пред маринованата риба?

– Дума няма да обеля – обещах.

– Хубаво. Ако пък си особено мила към мен, може дори да споделя закуската си с теб – лукаво ми смигна Женя. – Сега, тази врата тук води към библиотеката и работните помещения. – И тя посочи към масивната двукрила врата пред нас. – Оттук може да се върнеш обратно в стаята си. – Показа надясно. – А това е пътят към Великия дворец. – Кимна към двукрилата врата вляво. После ме поведе към библиотеката.

– Ами насам? – попитах, сочейки затворената двукрила врата зад стола на Тъмнейший.

– Отваряй си очите на четири, ако тази врата се отвори. Тя води към съвещателната зала на Тъмнейший и към неговите покои.

Когато се загледах по-внимателно в богато орнаментираната с дърворезба врата, успях да различа знака на Тъмнейший, вплетен в розетка от виещи се лозници и препускащи животни. После забързах подир Женя, която вече излизаше от куполната зала.

Последвах я по дългия коридор към друга внушителна двукрила врата. Нейната дърворезба напомняше корица на стара книга и когато Женя я отвори, ахнах. Библиотеката се издигаше на височината на два етажа, а стените ù от пода до тавана бяха покрити с книги. Вторият етаж беше опасан с балкон, а куполът отгоре беше целият от стъкло и цялото помещение се къпеше в утринните слънчеви лъчи. Покрай стените имаше кресла за четене и малки масички. В средата, точно под сияйния купол, стоеше кръгла маса, оградена от кръгла пейка.