Сянката на планината

Велоубийците от време на време. Дори и ченгетата сегиз-тогиз им възлагаха да „почистят".

Ала Кадербай, основателят на мафията, винаги бе отказвал.

Навсякъде, където се струпват хора — от заседателните зали до бордеите — се търсят и

се договарят морални стандарти. Един от стандартите, поддържан от Кадербай, беше, че ако

трябва човек да бъде убит, му се дава шанса да погледне в очи хората, добили това право. Да

се наемат убийци, вместо да вършат това сами, за някои бе твърде голямо отклонение от

правилата, бях сигурен. За мен също.

Редът и хаосът танцуваха по тънкото острие, което протегнатата ръка на съвестта

стискаше. Наемането на Велоубийците бе нарушило равновесието. Поне половината мъже от

мафията бяха по-верни на кодекса, отколкото на Санджай — водача, който го променяше.

Първото зърване на морето откъм „Марин Драйв" ми напълни душата, макар и да не

прогони тежките мисли. Обърнах гръб на червената сянка. Спрях да мисля за пирамидата от

убийци и несъобразителността на Санджай. Спрях да мисля и за собственото си участие в

тази лудница. И се понесох с приятелите си към всеобщия край.

СЕДМА ГЛАВА

АКО АБДУЛА НЕ БЕШЕ С НАС, с Фардин и Хюсеин щяхме да се гоним кой по-бързо

ще пристигне на заседанието на Съвета, да засичаме колите и да се състезаваме чак до

джамията „Набила". Но Абдула никога не се надпреварваше и не засичаше колите. Той

очакваше колите да му направят път и почти винаги ставаше така. Караше бавно, с изправен

гръб и високо вдигната глава, а дългата му черна коса се ветрееше над широките му плещи.

Стигнахме зданието за двайсетина минути и паркирахме моторите си на местата, запазени за нас пред една парфюмерия.

Входът на сградата откъм улицата обикновено бе отворен и неохраняван. Кадербай

смяташе, че ако някой враг толкова желае смъртта му, че да го нападне в дома му, той би

предпочел да пийне чай с него, преди да го убие.

Но на пристигане заварихме високата и тежка порта към улицата затворена с охрана от

четирима въоръжени мъже отпред. Познавах единия — Фарух, той управляваше

комарджийския бизнес в един Филиал на Компанията в далечния град Аурангабад.

Останалите бяха непознати афганци.

Бутнахме вратата и заварихме вътре още двама мъже с автомати.

— Афганци? — попитах, щом ги подминахме.

— Толкова много неща се случиха, откакто замина за Гоа, братко Лин — отвърна Абдула, когато влязохме в открития двор в центъра на комплекса от сгради.

— Без майтап.

Не бях идвал тук от месеци и със съжаление забелязах колко занемарен бе сега

павираният двор. По времето на Кадербай фонтанът постоянно обливаше огромния валчест

камък по средата на езерцето. Пищни палми в саксии и цветни лехи някога изпъстряха с

шарени петна пространството, решено в бяло и небесносиньо. Те бяха отдавна изсъхнали и

сега на тяхно място сухата земя бе осеяна с фасове.

На прага на стаята, където се събираше Съветът, стояха още двама афганци с автомати.

Единият почука по затворената врата, а после бавно я отвори.

Абдула, Хюсеин и аз влязохме, а Фардин остана да чака навън при охраната. Вратата се

хлопна и в дългата стая се оказахме тринайсет души.

Заседателната зала бе променена. Подът все така бе застлан с кремави петоъгълни

плочи, а стените и сводестият таван — все тъй украсени с мозайка в синьо и бяло, изобразяваща облачно небе. Но ниската инкрустирана маса и пухкавите възглавници от

брокат на пода бяха изчезнали.

Маса за конференции от тъмно дърво преминаваше почти по цялата дължина на стаята, а покрай нея се редяха четиринайсет канцеларски стола с високи облегалки и кожена

тапицерия. Председателското кресло в далечния край на масата бе с повече украса. Когато

влязохме, мъжът, седнал в него — Санджай Кумар, вдигна очи и се усмихна. Тази усмивка не

беше за мен.

— Абдула! Хюсеин! — провикна се той. — Дреболиите вече ги изяснихме. Сега като сте

тук, можем да се занимаем със сериозните проблеми.

Реших, че Санджай ще иска да изчакам навън до края на заседанието, и понечих да се

извиня и да напусна.

— Санджайбай, аз ще изчакам в двора, докато ви потрябвам — казах.

— Не, Лин — махна той неопределено с ръка. — Иди и седни при Тарик. Останалите, да започваме!