Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Фродо се изправи. Беше се разсмял сред тревогите, когато Сам изтърси старото стихче за Земеслона, сякаш си седяха край огнището, и този смях бе пропъдил колебанията.
— Ех, ако имахме хиляда земеслона начело с Гандалф на бял земеслон — въздъхна той. — Може би тогава щяхме да нахлуем в тая зловещи земи. Но ги нямаме, остават ни само морните нозе, и толкоз. Е, добре, Смеагол, дано третият завой да е за добро. Ще дойда с теб.
— Добър господар, мъдър господар, мил господар! — възторжено викна Ам-гъл и прегърна коленете на Фродо. — Добър господар! Щом е тъй почивайте сега, мили хобити, в сянката на камъните плътно под камъните! Почивайте, лежете кротко, додето се махне Жълтото лице. Тогава ще можем бързо да вървим. Трябва да сме тихи и бързи като сенки!
ГЛАВА 4
ПОДПРАВКИ И ЗАЕШКА ЯХНИЯ
През малкото оставащи дневни часове тримата почиваха, като се местеха да се укрият от пълзящото слънце, докато накрая сянката на западния ръб се източи и изпълни с мрак падината. Хапнаха по залък и едва отпиха от манерките. Ам-гъл не яде, но с радост прие глътка вода.
— Скоро ще имаме повече — облиза се той. — Хубава вода тече на потоци към Великата река, чудесна вода из земите, където отиваме. Смеагол може и храна да си намери там. Много е гладен, да, ам-гъл.
Той притисна с широки плоски длани хлътналия си корем и в очите му припламнаха зелени светлинки.
Здрачът се бе сгъстил, когато най-сетне пропълзяха през западния ръб на падината и се изгубиха като призраци из неравните земи край пътя. До пълнолуние оставаха само три дни, ала луната възхождаше над планините едва към полунощ и нощта започваше с пълен мрак. Самотна червена светлинка пламтеше високо в Зъберната кула, но нищо друго не напомняше за немигващата стража на Маранон. Още дълги мили червеното око сякаш ги гледаше как бягат и се препъват из голите каменисти полета. Не смееха да слязат на пътя и се придържаха вдясно от него, като го следваха отблизо, доколкото можеха. Най-сетне, когато наближи краят на нощта и ги налегна умора, защото само веднъж бяха спрели за кратка почивка, окото се превърна в огнена точица и изчезна — бяха завили край мрачния северен склон на предпланините и се упътваха на юг.
Със странно олекнали сърца, те отново си починаха, но не за дълго. Според Ам-гъл не бързаха достатъчно. По негова сметка от Моранон до кръстопътя над Осгилиат имаше почти тридесет левги и той се надяваше да преодолеят това разстояние за четири прехода. Затова скоро се насилиха да станат и пак забързаха напред, докато зората бавно се разля из необятната сива пустош. Бяха изминали почти осем левги и хобитите не бяха в състояние да продължат, дори и да имаха смелост.
Грейналата зора разкри вече не толкова голи и опустошени земи. Планините все още се издигаха заплашително отляво, но по-наблизо се виждаше как южният път кривва на запад от черните корени на хълмовете. Отвъд него имаше склонове, обрасли с мрачни дървета като черни облаци, а наоколо се простираше неравна степ, обрасла с пирен, зановец, дрян и други, непознати храсти. Тук-там стърчаха групички високи борове. Въпреки умората хобитите се поокопитиха — свежият, ароматен въздух им напомняше за далечните възвишения из Северната околия. Колко хубаво бе да си отдъхнат, да бродят из земи, попаднали едва преди няколко години под властта на Мрачния владетел и все още опазени донякъде от тлен и упадък. Но не забравяха нито заплахата, нито Черната порта, която и сега бе твърде близо, макар и скрита зад мъгливите възвишения. Търсеха скривалище, където да се прислонят далеч от зли погледи до края на деня.
Денят отмина неспокойно. Лежаха в пиреновия гъсталак и брояха бавните часове, без да видят промяна; още бяха в сянката на Ефел Дуат и слънцето тънеше в мъгли. Понякога Фродо заспиваше дълбок, спокоен сън — може би вярваше на Ам-гъл или бе прекалено изнурен, за да се тревожи, но Сам успяваше само да подремне дори когато Ам-гъл несъмнено заспиваше и с пъхтене се мяташе, унесен в потайните си сънища. Навярно и гладът прогонваше съня му — бе закопнял за хубава домашна гозба, „нещичко топло, направо от тенджерата“.
Щом настъпващата нощ обгърна местността в безформена сивота, те отново поеха напред. След малко Ам-гъл ги изведе на южния път — макар да поемаха риск, така крачеха по-бързо. Напрягаха слух да чуят не тропат ли копита или нозе отпред, не ги ли догонват отзад, ала нощта отминаваше, без да срещнат нито ездач, нито пешеходец.
Пътят бе изграден в отдавна забравени времена, а наскоро го бяха ремонтирали на тридесетина мили преди Моранон, на юг пущинаците отново го обгръщаха. Сръчността на Древните още си личеше по вярната, права посока и постоянното ниво — тук-там пътят прорязваше хълмове или прескачаше потоци по изящни широки дъги от дълговечна каменна зидария, ала накрая изчезнаха и последните следи от градеж, само тук-там от крайпътните храсти надничаше пречупена колона или сред бурени и мъх стърчеше стара плоча. Пирен, папрат и дървета са спускаха надолу и надвисваха от насипите, понякога закриваха цялото шосе. Скоро то се превърна в запустял селски коловоз, но и сега не лъкатушеше — продължаваше уверения си бяг и ги водеше по най-бързия път.