Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Про… простете, отче. — Ханджията се усмихна предразполагащо. Този тук беше поклонник на Ейдон, в състояние сякаш да изтръгне греха от теб, стига да поиска. — Какво ме попитахте?
— Казах, че нямах късмет в кръчмите по всички улици край пристана. Гърбът ме заболя. Дай ми халба от най-доброто, което имаш. — Той пристъпи тежко към една от масите и стовари туловището си върху скърцащата пейка. — Този проклет Абаингат има повече кръчми, отколкото пътища.
Акцентът му, забеляза кръчмарят, беше римърски. Това обясняваше грубоватите черти на розовото му лице: кръчмарят бе чувал да се говори, че римърите имат толкова гъста брада, че им се налага да я бръснат по три пъти на ден — поне малкото от тях, които не я оставят да си расте на воля.
— Ние сме пристанищен град, отче — каза той, докато поставяше халбата пред намръщения чорлав монах. — И покрай всичко, което се случва напоследък… — той сви рамене и го огледа мрачно, — твърде много странници търсят стаи.
Монахът изтри пяната от горната си устна и се навъси.
— Знам. Истинска проклетия. Бедният Лут…
Кръчмарят се огледа притеснено, но еркинландските гвардейци в ъгъла не им обръщаха никакво внимание.
— Каза, че не си имал късмет, отче — смени темата той. — Мога ли да попитам какво търсиш?
— Един монах — изръмжа едрият мъжага. — Един брат-монах и… и едно момче. Претършувах всяко кътче в пристана.
Кръчмарят се усмихна и почна да лъска една метална чаша с престилката си.
— И дойде тук най-накрая? Извини ме, отче, но мисля, че твоят Бог е сметнал за необходимо да те подложи на проверка.
Едрият мъж изпъшка, след което вдигна поглед от бирата.
— Какво искаш да кажеш?
— Те бяха тук, наистина — ако става дума за същите двама.
Доволната усмивка застина върху лицето му, тъй като монахът се надигна залитайки от пейката. Зачервеното му лице се оказа на сантиметри от неговото.
— Кога?
— Преди д-два-три д-дни — не съм сигурен…
— Наистина ли не си сигурен — попита заплашително монахът, — или просто искаш пари?
Той се потупа по наметалото. Кръчмарят не знаеше дали този странен божи човек опипва кесията, или камата си; и без това нямаше особено доверие на поклонниците на Усирис, а и животът му в най-космополитния град на Хернистир не бе променил мнението му за тях.
— О, не, отче, самата истина! Те… бяха тук преди два-три дни. Разпитваха за кораб, който пътува за Пердруин. Монахът беше нисък, плешив. Момчето е слабо, чернокосо. Бяха тук.
— Ти какво им каза?
— Да проверят при „Стария Гейлгиат“ до Еиргид Рам — кръчмата с изрисувано на вратата гребло!
Той млъкна от уплаха, щом огромните ръце на монаха обгърнаха раменете му. Миг след това кръчмарят, също солиден мъж, почувствал се като дете в мощната прегръдка, почти строшила ребрата му, се олюля, едва поемайки си дъх, докато монахът тикаше един златен империал в ръката му.
— Милостивият Усирис да благослови кръчмата ти, хернистирецо! — изрева едрият мъж. — Това е първата ми сполука, откак съм се захванал с това проклето търсене!
И се втурна през вратата, сякаш се спасяваше от обхваната от пламъци къща.
Кръчмарят си пое болезнено дъх и стисна монетата, все още топла от огромната лапа на монаха.
— Абсолютни малоумници са тези ейдонити — измърмори той. — Не са с всичкия си.
Изправена до перилата, тя наблюдаваше изчезващия в мъглата Абаингат. Вятърът рошеше ниско подстриганата й черна коса.
— Брат Кадрах! — извика тя. — Ела тук. Има ли по-възхитителна гледка?
И посочи разширяващата се ивица зелен океан, която ги отделяше от брега. Чайките кръжаха и издаваха пронизителни писъци над разпенената водна диря.
Монахът махна вяло с ръка. Беше клекнал до куп празни бурета.
— Наслаждавай се… Малахиас. Не съм голям любител на морето. Бог ми е свидетел, че не се надявам това пътуване да промени нещата.
Той избърса водните пръски — или потта — от челото си. Не беше близвал вино, откак бяха стъпили на кораба.
Мириамел вдигна очи и забеляза, че двама моряци я наблюдават с любопитство. Наведе глава и отиде да седне до монаха.
— Защо тръгна с мен? — запита тя след малко. — Все още не мога да си го обясня.
Монахът не я погледна.
— Защото милейди ми плати.
Мириамел придърпа качулката над главата си.