Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Стигнах до Лабиринта и бързо се запътих към началото му. Хвърлих поглед назад към входа на пещерата. Татко, Дуоркин, Файона — никой още не бе излязъл. Чудесно. Вече нямаха никакъв шанс да дойдат навреме, за да ме спрат. Стъпех ли веднъж в Лабиринта, щеше да е твърде късно да направят каквото и да било, освен да чакат и да наблюдават. За един кратък миг си спомних изчезването на Яго, отблъснах тази мисъл, съсредоточих се да успокоя съзнанието си до нивото, необходимо за начинанието, сетих се за битката си с Бранд на това място и за странния начин, по който той го напусна, отблъснах и тази мисъл, забавих дишането си, подготвих се.
Завладя ме някаква летаргия. Време беше да започна, но аз се забавих още миг, като се опитвах да настроя добре съзнанието си за трудната задача, която стоеше пред мен. За момент Лабиринта заплува пред погледа ми. Сега! Дявол да го вземе! Сега! Стига толкова приготовления! Започвай, казах си. Тръгвай!
Стоях неподвижен и съзерцавах Лабиринта, сякаш насън. Задълго забравих за себе си, докато го наблюдавах. Лабиринта и дългото черно петно, което трябваше да бъде отстранено…
Вече не ми се струваше важно, че той може да ме убие. Мислите ми плуваха и се наслаждаваха на красотата му…
Чух някакъв шум. Сигурно татко, Дуоркин и Файона идваха. Трябваше да направя нещо, преди да са стигнали до мен. Трябваше да прекрача вътре, най-късно след миг…
Откъснах очи от Лабиринта и хвърлих поглед назад към входа на пещерата. Те бяха излезли и се спускаха по склона. Спряха. Защо? Защо спряха?
Какво значение имаше? Разполагах с необходимото ми време, за да започна. Опитах се да вдигна крак и да пристъпя напред.
Почти невъзможно ми бе да помръдна. Преместих с огромни усилия крака си на около пет сантиметра напред. Тази първа стъпка се оказа по-мъчителна от ходенето през самия Лабиринт, при това към края му. Ала сега като че ли се борех не толкова с външна съпротива, колкото с непохватността на собственото си тяло. Беше почти, сякаш…
Тогава в съзнанието ми изникна образът на Бенедикт, застанал край Лабиринта в Тир-на Ногт, приближаващия се с насмешка Бранд, пулсирането на Рубина…
Още преди да погледна надолу, знаех какво ще видя.
Червеният камък пулсираше в синхрон с ударите на сърцето ми.
Да ги вземат дяволите!
Или татко, или Дуоркин — или и двамата — въздействаха мислено на Рубина и ме парализираха. Не изпитвах никакво съмнение, че всеки от тях би могъл да го направи и сам. Но все пак, на това разстояние, не си струваше да се предавам без борба.
Продължих да избутвам напред крака си, като бавно го плъзгах към началото на Лабиринта. Успеех ли веднъж да вляза, не виждах как биха могли…
Задрямах… Усетих, че падам. За миг бях заспал. Случваше ми се отново.
Когато отворих очи, видях част от Лабиринта. Щом обърнах глава, видях крака. Като вдигнах поглед, видях татко, който държеше Рубина.
— Вървете си — нареди той на Дуоркин и Файона, без да погледне към тях.
Те се отдръпнаха, а татко сложи Рубина на врата си. После се наведе и ми подаде ръка. Аз я поех и той ме изправи на крака.
— Щеше да направиш страхотна глупост — каза Оберон.
— За малко щях да успея.
Той кимна.
— И естествено щеше да загинеш, без да постигнеш нищо — заяви татко. — Но въпреки всичко изпълнението ти беше отлично. Хайде да се поразходим.
Хвана ме под ръка и тръгнахме покрай Лабиринта.
Докато вървяхме, наблюдавах странното, безхоризонтно небе-море около нас и се питах какво ли щеше да стане, ако бях успял да тръгна през Лабиринта, какво ли щеше да се случва точно в този момент.
— Променил си се — отбеляза накрая татко — или никога всъщност не съм те познавал.