Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Останах загледан в него още миг.
— Татко, няма ли друг начин?
Той просто поклати отрицателно глава и вдигна ръка. Започна да избледнява.
— Сбогом.
Обърнах се и яхнах коня. Имаше още какво да се каже, но беше твърде късно. Насочих Звездин към пътеката, която щеше да ме отведе на юг.
Макар че татко умееше да борави със Сенките и навръх Колвир, аз никога не съм го можел. Нужно ми бе доста да се отдалеча от Амбър, за да започна промените.
И все пак, като знаех, че това е възможно, реших, че трябва да опитам. И така, докато се спусках към Гарнат по голия камънак през скалистите проходи, в които виеше вятърът, аз посегнах мислено към самата тъкан на пространството около мен.
… Малка групичка сини цветя, щом заобиколих каменистото възвишение. Усетих да ме обзема вълнение при вида им, защото те бяха скромен плод на моите усилия. Продължих да налагам волята си над света, който се разкриваше след всеки нов завой.
Сянка на триъгълен къс скала върху пътеката… Леко усилване на вятъра…
Някои от по-дребните промени наистина ставаха. Обратен завой на пътеката… Цепнатина в почвата… Старо птиче гнездо, високо на скалистия склон… Още сини цветя…
Защо не? Дърво… Още едно…
Усещах как силата струи в мен и продължавах да правя промени.
В този момент ми хрумна нещо, свързано с новооткритата ми способност. Възможно бе досега да са ме възпирали от подобно манипулиране чисто психологически причини. До неотдавна смятах, че Амбър е единствената, неизменна реалност, от която получават формата си всички Сенки. Сега съзнавах, че Амбър е просто първата Сянка, а онова място, на което се намираше баща ми, представляваше истинската реалност. Следователно, макар че голямата близост правеше по-трудно налагането на промени тук, това съвсем не беше невъзможно. И все пак, ако обстоятелствата бяха други, щях да си спестя усилията, докато стигнех до по-отдалечено и по-лесно за въздействие място.
Ала сега беше наложително да бързам. Трябваше да се напрегна, да дам всичко от себе си, за да изпълня волята на баща ми.
Когато стигнах до пътеката, която водеше по южния склон на Колвир, местността около мен вече се бе променила. Огледах редицата полегати сипеи, които заместваха обичайните стръмни откоси покрай пътя. Навлизах в земите на Сенките.
Черният път продължаваше да се простира като тъмен белег от лявата ми страна, но тази долина Гарнат, която прорязваше, беше в малко по-добро състояние от толкова добре познатата ми досега. Очертанията й бяха по-меки, тъй като на места зеленината навлизаше по-навътре сред мъртвата пустош. Сякаш проклятието ми над земята бе започнало да отслабва. Илюзорно усещане, разбира се, защото това всъщност вече не беше точно моят Амбър. Но — Съжалявам, че взех участие в тази злина — обърнах се мислено към всичко наоколо, почти като в молитва. — Сега съм тръгнал да опитвам да поправя стореното. Прости ми, о, дух на това място. Очите ми потърсиха Горичката на еднорога, но тя беше прекалено далече на запад, прикрита с твърде много дървета, за да мога дори да зърна свещената полянка.
Склонът ставаше все по-полегат, докато напредвах и постепенно се превръщаше в редица ниски хълмове. Позволих на Звездин да ускори ход, пресякохме ги в югозападна посока и едва след това най-после се отправихме на юг. Все по-надолу и по-надолу. Далеч от лявата ми страна проблясваше морето. Скоро черният път щеше да застане между нас, тъй като се спусках към Гарнат в неговата посока. Независимо какво вършех със Сенките, не можех да изтрия това злокобно присъствие. Всъщност, най-бързо бих стигнал до целта си, ако се движех успоредно на черния път.
Най-накрая се озовах в самата долина. От дясната ми страна, в далечината се издигаше Гората на Ардън, простираше се на запад, необятна и древна. Яздех без спиране напред и правех каквито можех промени, за да се отдалеча още повече от моя дом.
Макар да се придържах към черния път, гледах да не се приближавам до него. Това беше необходимо и защото той бе единственото, което не можех да променя. Стараех се храсти, дървета и ниски хълмчета да остават между нас.
Съсредоточих се и структурата на околността се измени.
Жилки ахат… Слоеве шисти… По-тъмен нюанс на зеленината…
По небето плуват облаци… Слънцето блести и танцува…
Ускорявам ход. Вече се намирам съвсем ниско. Сенките се удължават, сливат се. Гората се отдръпва. От дясната ми страна израства стена от скали, втора се издига отляво… Студен вятър ме подгонва през тесен каньон. Край мен се вият земни пластове — червен, златен, жълт и кафяв. Дъното на каньона става песъчливо. Наоколо ми се въртят дяволи от прах. Привеждам се още напред върху коня, когато пътят отново започва да се изкачва. Каменните стени се събират, стремят се една към друга.