Каменният кръг [bg]

— Казах на Марсали, че трябва да пише на майка си, че се е омъжила — прошепна ми Джейми, докато гледахме подготовката на плажа. — Но сигурно ще ѝ предложа да не споменава нищо повече за това.

Разбирах го; Лери нямаше да се зарадва, че най-голямата ѝ дъщеря е избягала с еднорък бивш джебчия на трийсет години. А и едва ли щеше да остане доволна, ако разбере, че сватбата се е провела посред нощ на плаж в Западните Индии от опозорен — ако не и разпопен — свещеник, пред двайсет и петима моряци, десет френски коня и малко стадо овце — всички украсени с панделки за случая — и един шпаньол, който допринасяше за празничната атмосфера, като се съвкупяваше с дървения крак на Мърфи при всяка възможност. По-лошо, според Лери, щеше да стане само ако научеше, че и аз съм участвала в церемонията.

Бяха запалени няколко факли, вързани за забити в пясъка колове, и пламъците струяха към морето на червени и оранжеви езици, ярки на фона на черната кадифена нощ. Искрящите звезди на Карибите сияеха над нас като райски светлини. И макар че не бяхме в църква, малко булки се бяха женили сред такава красота.

Не знаех какво е направил Лоренц, за да убеди отец Фогдън, но той беше тук — крехък и някак нетленен като призрак; единствено сините искри в очите му издаваха признак на живот. Кожата му бе сива като расото, а ръцете трепереха по износената кожена подвързия на молитвеника.

Джейми го погледна остро и като че ли щеше да каже нещо, но после само промърмори на келтски и стисна здраво устни. От отец Фогдън лъхаше силно на сангрия, но поне бе стигнал до брега на собствен ход. Той се олюляваше между две факли, като усърдно прелистваше книгата си, а бризът караше страниците да пърхат между пръстите му.

Накрая се отказа и хвърли книгата на пясъка.

— Ами — рече и се оригна. Огледа се, после ни дари с лека, блажена усмивка. — Скъпи Божии чеда.

Тълпата утихна след няколко секунди, защото шепнещите си зрители осъзнаха, че церемонията е започнала и се смушкваха един друг, за да се запазят тишина.

— Взимаш ли тази жена? — попита отец Фогдън, като се завъртя яростно към Мърфи.

— Не! — стресна се готвачът. — Не се занимавам с жени.

— Тъй ли? — Отец Фогдън затвори едното си око, а другото светеше обвинително. Погледна към Мейтланд.

— А ти взимаш ли тази жена?

— Не аз, сър. Всеки би го направил — добави бързо. — Но е той, ако обичате. — Посочи към Фъргъс, който стоеше до него и се взираше кръвнишки в свещеника.

— Хм? Сигурен ли си? Той няма ръка — каза със съмнение отец Фогдън. — Тя съгласна ли е?

— Съгласна съм! — Марсали, величествена с една от роклите на Ерменехилда, синя коприна със златна бродерия по дълбокото квадратно деколте и бухнали ръкави, стоеше до Фъргъс. Беше много хубава с чистата руса коса, като прясна слама, сресана до блясък и развяваща се по раменете ѝ, както подобава на девица. Освен това беше много ядосана.