Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Той се надигна на ръце и колене. Без нищо да разбира, се втренчи в мазните пепелища, в които лежеше, пръснати и разпилени по каменния рид. Късчета тъмнозелен плат, избегнали пламъците, се бяха смесили с почернели и овъглени дрипи.
„Агинор.“
Догади му се. Той се опита да избърше полепналата пепел по дрехите си и запълзя по-далеч от останките на Отстъпника. Ръцете му се огъваха и отказваха да продължат. Политна напред. Стръмната пропаст зейна пред лицето му, гладката стена се завъртя пред очите му, дълбините го задърпаха. Главата му се люшна и той повърна през ръба на урвата.
Разтреперан запълзя заднишком по корем, докато не видя под очите си твърд камък, после се обърна и се изтегна по гръб. С усилие измъкна меча от ножницата. Само пепеливи ивици бяха останали от червения плат. Ръцете му се разтрепераха, когато го вдигна пред очите си; трябваше да го придържа с две ръце. Меч със знак на чапла. „Знак на чапла? Да. Трам. Моят баща“ — но само гола стомана. Прибра го в ножницата. „Онова беше нещо друго. Или имаше друг меч.“
— Името ми е — проговори той след малко — Ранд ал-Тор. — Още памет се заблъска в главата му като оловна топка и той простена. — Тъмния — прошепна той на себе си. — Тъмния е мъртъв. — Не беше нужна повече предпазливост. — Шайтан е мъртъв; — Светът около него сякаш залитна. Той се разтресе в беззвучен смях и от очите му потекоха сълзи. — Шайтан е мъртъв! — Той се разсмя към небето. Нови спомени. — Егвийн! — Това име значеше много.
С мъка се изправи, олюля се като върба под буен вятър и се повлече покрай изпепелените останки на Агинор, без дори да поглежда към тях. „Вече няма значение.“ Смъкна се по склона, затътри се, затича. „Егвийн.“ Листа и цветя хвърчаха около него, докато се носеше слепешката надолу. „Трябва да я намеря. Коя е тя?“
Стигна поляната, вече наполовина изпълнена от могъщия дъб, израсъл върху гроба на Зеления човек. Тук беше и бялата каменна арка, белязана с древния символ на Айез Седай, и почернялата зейнала яма, в която огънят и вятърът се бяха опитали да впримчат Агинор и се бяха провалили.
— Егвийн! Егвийн! — Една красива девойка вдигна големите си очи и го погледна: беше коленичила под прострелите се нашироко клони, с цветове и кафяви дъбови листа в косата си. Беше стройна и млада, и уплашена. „Да, точно това е тя. Разбира се.“ — Егвийн, благодаря на Светлината, че си добре.
С нея имаше още две жени — едната с унесени очи и дълга плитка, все още украсена с утринни звездици. Другата лежеше на земята — богатата й дреха беше разкъсана и на места обгорена, лицето й беше пребледняло, но очите й бяха отворени. „Моарейн. Да, Айез Седай. И Премъдрата, Нинив.“ И трите жени го гледаха, немигащи и напрегнати.
— Наистина си добре, нали, Егвийн? — Сега вече можеше да ходи, без да се препъва — това, че отново я вижда, го караше да се чувства все едно че танцува въпреки всички отоци — но все пак се почувства добре, когато се срина и седна до тях.
— Дори не го видях повече, след като ме бутна… — Очите й го изгледаха с тревога. — А ти, Ранд?
— Нищо ми няма. — Той се разсмя. Докосна бузата й и му се стори, че тя се отдръпва. — Само малко почивка и ще съм като нов. Нинив? Моарейн Седай? — Имената имаха някакъв нов вкус в устата му.
Очите на Премъдрата бяха състарени, древни върху младото й лице, но тя поклати глава.
— Малко натъртена — отвърна тя, без да отмества поглед от него. — Моарейн е единствената… единствената от нас, която наистина е пострадала.
— Пострада повече гордостта ми, отколкото нещо друго — обади се раздразнено Айез Седай и придърпа пелерината си като одеяло. Имаше вид на дълго боледувала или крайно изтощена от усилие. Но въпреки тъмните кръгове очите й гледаха остро и властно. — Агинор се изненада и разгневи, че успях да го задържа толкова дълго, но за щастие не му остана много време за мен. Сама съм изненадана, че успях да го задържа толкова дълго. В Приказния век той е притежавал почти толкова мощ, колкото Родоубиеца и Ишамаел.
— Тъмния и Отстъпниците — почна Егвийн с плах, неуверен глас — са оковани в Шайол Гул, оковани от Създателя… — Тя спря и потръпна.
— Агинор и Балтамел, изглежда, са били взидани близо до повърхността. — Гласът на Моарейн прозвуча така, сякаш според нея това обясняваше всичко, и тя продължи нетърпеливо: — Да сме благодарни, че не са се освободили повече от Отстъпниците.
— Всичко това е без значение — каза Ранд. — Агинор и Балтамел са мъртви, както и Шай…
— Тъмния — прекъсна го Айез Седай. Болна или не, гласът й беше все така твърд и очите й — властни. — Най-добре ще е да продължаваме да го наричаме Тъмния. Или поне Баал-замон.