Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Против волята си Ранд все пак извърна глава. Там стояха Егвийн и Нинив, бледи и изплашени, с цветя по косите. И още една жена, малко по-възрастна от Премъдрата, тъмноока и красива, облечена в дрехи от Две реки, с ярки цветя, бродирани околи шията.
— Мамо? — промълви той, а тя се усмихна с безнадеждна усмивка. Усмивката на майка му. — Не! Майка ми е мъртва, а другите две са в безопасност, далеч оттук. Отричам те!
Егвийн и Нинив потрепнаха, превърнаха се в мъглив полъх и изчезнаха. Но Кари ал-Тор остана на мястото си, с очи, разширени от страх.
— Тя поне — каза Баал-замон — е моя и мога да правя с нея каквото поискам.
Ранд поклати глава.
— Отричам те. — Насили се, за да изрече следващите думи. — Тя е мъртва и е спасена от теб в Светлината.
Устните на майка му трепнаха. Сълзи потекоха по бузите й, всяка от тях — пареща като киселина.
— Властелинът на гроба е станал по-силен, отколкото беше някога, синко — каза тя. — До по-далеч се простира мощта му. Меден език има Бащата на лъжите за нехаещите души. Синко. Единствен мой, скъпи синко. Щях да ти го спестя, ако можех, но той е моят господар сега, прищявката му е закон. Не мога да не му се покорявам и да не пълзя за неговата милост. Само ти можеш да ме освободиш. Моля те, синко. Моля те, помогни ми. Помогни ми! МОЛЯ ТЕ!
Воят се надигна от нея, когато безлики Чезнещи, бледи и без очи, я обкръжиха. Дрехите й се разкъсаха в безкръвните им ръце, ръце, държащи щипци, клещи и други неща, които се забиваха, изгаряйки и разкъсвайки оголената й плът. Писъците й нямаше никога да свършат.
Викът на Ранд ги надмогна. Празнотата кипна в ума му. Мечът му беше в ръцете. Не мечът със знака на чаплата, а меч от светлина, мечът на Светлината. Още щом го надигна, яростна бяла мълния се изстреля от върха му, сякаш самият меч се беше протегнал, докосна най-близкия Чезнещ и ослепителен блясък изпълни стаята, грейнал през Чезнещите като свещ през лист хартия, прогаряйки през тях, заслепявайки очите му.
А сред блясъка до ушите му стигна шепот:
— Благодаря ти, синко. Светлината. Благословената Светлина.
Мълнията угасна и той остана сам в стаята с Баал-замон. Очите на Баал-замон горяха като Гърнето на черната Орис, но той се дръпна назад и ги заслони от меча, сякаш наистина беше самата Светлина.
— Глупак! Ще се унищожиш! Не можеш да я владееш така, все още не! Не и преди да те науча!
— Свърши се — каза Ранд и замахна с меча към черната връв на Баал-замон.
Баал-замон изпищя, когато мечът падна, изпищя и камъните потрепераха, и безкрайният вой се удвои, когато острието на Светлината разсече връвта. Краят, спускащ се в нищото навън, се сгърчи назад и изплющя през прага; другият се отплесна обратно в Баалзамон, и го запокити към огнището. Безмълвен смях се появи наместо беззвучните писъци на изтерзаните лица. Стените се разтресоха и напукаха; подът се надигна и каменни отломки се срутиха от тавана към пода.
Докато всичко около него се разпадаше, Ранд насочи меча в самото сърце на Баал-замон.
— Свърши се!
Светлина се понесе от острието и проблесна сред дъжд от яростни искри. Виейки, Баал-замон вдигна ръце в напразно усилие да се заслони. Пламъци плиснаха пронизително в очите му и се сляха с околните пламъци, когато камъкът лумна, камъкът на пропукалите се стени, камъкът на разклатилия се под, камъкът, рухнал от тавана. Ранд усети, че ярката нишка, прикрепена към тялото му, изтъня, докато не остана само блясъкът й, но се напрегна още повече, без да осъзнава какво е направил, нито как. Знаеше само, че това трябва да свърши. „Трябва да свърши!“ Пламъкът изпълни стаята, плътен пламък. Видя как Баал-Замон се загърчи като лист, чу го как вие, усети как писъците му изстъргаха по собствените му кости. Пламъкът се изчисти, превърна се в бяла светлина, по-ярка от слънцето. А после и последният отблясък на нишката изчезна и той запропада сред безкрайна чернота и заглъхващия вой на Баал-замон. Нещо се стовари върху него с невероятна мощ, превърна го в пихтия, а пихтията се разтърси и изкрещя от огъне, лумнал отвътре, от лакомия студ, изгарящ го без край.
Глава 52
Без начало и без край
Най-напред разпозна слънцето, реещо се сред безоблачното небе, изпълнило немигащите му очи. Движеше се сякаш на отскоци, спираше неподвижно с дни, после се затичваше напред сред ивица от светлина, преместваше се на тласъци към далечния хоризонт и денят помръкваше с него. Светлина. „Това трябва да значи нещо.“ Мисълта беше нещо ново. „Аз мисля. Аз съм аз.“ После се появи болката, споменът за яростната треска, отоците от разтърсващия мраз, който го беше запокитил като парцалена кукла. И воня. Сладникава миризма на изгорено, изпълваща ноздрите и главата му.