Окото на света

— Това трябва да свърши!

Той удари земята с юмрук и тя изкънтя глухо, като гонг. То задра с ръце каменистата почва и земята потръпна. Вълни пролазиха по повърхността й пред него, надигнаха се на все по-мощни талази. Вълни от прах и камъни, издигащи се към тролоци и Чезнещи набъбнаха и връхлетяха върху тях, а склоновете се разтресоха. Вряща маса от плът и нажежени камъни помете тролокската армия. Това, което остана встрани, все още беше внушителна орда, но вече само два пъти повече от човешката рат по численост.

Вятърът утихна. Крясъците също. Земята се укроти. Прах и пушек се завихри назад по прохода и го обгърна.

— Светлината да те ослепи, Баал-замон! Това трябва да свърши.

НЕ ТУК.

Мисълта не беше на Ранд, от нея черепът му запулсира.

НЕ ЩЕ СЕ НАМЕСЯ. САМО ИЗБРАНИКЪТ МОЖЕ ДА НАПРАВИ ТОВА, КОЕТО ТРЯБВА, АКО ПОЖЕЛАЕ.

— Къде? — Не искаше да го каже, но не можеше да се спре. — Къде?

Мъглата около него се разцепи, оставяйки купол от чист, ясен въздух, десет разтега висок, обкръжен от вихрещ се пушек и прахоляк. Стъпала се издигнаха пред него, всяко от тях — увиснало само̀ и без опора, нагоре към сумрака, покрил слънцето.

НЕ ТУК.

През мъглата, сякаш някъде от много далече, от другия край на света, доехтя вик.

— Светлината го иска!

Земята изтътна под тропота на копита и силите на човечеството се понесоха в последния си щурм.

Под покрова на празнотата умът му за миг бе обзет от паника. Връхлитащите стремглаво конници можеше да не го видят сред облаците прах; устремът им можеше да го стъпче. Но по-голямата част от същността му пренебрегна тресящата се под нозете му земя като нещо дребно, незаслужаващо внимание. Гняв, притъпил сетивата му, задвижи краката му и той направи първите крачки. „Това трябва да свърши!“

И го обгърна мрак, безпределната чернота на абсолютното нищо. Стъпалата все още бяха тук, увиснали в черното под краката и над главата му. Когато погледна през рамо, онези зад него бяха изчезнали, стопили се бяха в нищото, в пълното нищо около него. Но въжето все още беше тук, протегнало се зад него, светещата му линия се огъваше и се губеше в далечината. Не беше толкова дебело като преди, но все още пулсираше, тласкаше сила в него, тласкаше живот, изпълваше го със Светлината. И той продължи да се катери нагоре.

Сякаш се катереше цяла вечност. Сякаш вечност, но всъщност само минути. Времето беше увиснало неподвижно в нищото. Времето изтичаше бързо. Изкачи се и изведнъж пред него се изправи врата. Повърхността й беше груба, нацепена и стара. Врата, която помнеше добре. Той я докосна и тя се разсипа на късове. Още докато падаха, той я прекрачи и дървени отломки се посипаха по раменете му.

Озова се в залата, която също помнеше добре. Влуденото, завихрено небе отвъд терасата, прогнилите стени, излъсканата маса, ужасното огнище с пращящите му, негреещи пламъци. Някои от онези лица, от които бе изградено огнището, гърчещи се от страдание, пищящи безмълвно, се впиха в паметта му, сякаш ги помнеше, но той придърпа празнотата около себе си, загърна се плътно в савана на нищото. Беше сам. Когато погледна в огледалото на стената, лицето му беше там, толкова ясно, сякаш наистина беше той. „Спокойно е тук, в празнотата.“