Златната клонка

Дойде Еньовден и горещината стана много голяма. Брат ми (т.е. главата на семейството, с което се е побратимил авторът на тези редове — Бел. пр.) и аз седяхме ден след ден в хладните долни стаи на нашата къща и последният превръщаше с помощта на мъничката си наковалня и първобитни сечива мексикански монети в гривни, колани, обеци, копчета и какви ли не още дивашки накити. Въпреки че сечивата му бяха необикновено примитивни, онова, което постигаше с комбинация от търпение и находчивост, бе необикновено красиво. Един ден, както седях и го гледах, по височината премина бързо шествие от петдесет мъже и се отправи в западна посока през равнината. Водеше ги тържествено намазан с бои и накичен с черупки жрец, следван от огненото божество Шу-лу-вит-си. Когато изчезнаха от погледа, попитах брат ми какво означава това.

— Отиват — каза той — в града Ка-ка, там, където живеят другите наши.

Четири дни по-късно, след залез слънце, те се върнаха по същата пътека в колона по един, облечени и маскирани в красивото разнообразие на Ка-к’ок-ши — добрия танц — и всеки от тях носеше по една кошница с живи, шаващи костенурки, които гледаше и държеше внимателно и нежно както майка невръстната си рожба. Някои от злощастните влечуги бяха внимателно завити в меки одеяла, главите и предните им крака се подаваха от тях; те бяха окачени на гърбовете на накичените с пера поклонници, превърнати в смехотворни, но тържествени карикатури на малки деца, които се кичат по същия начин. Докато вечеряхме горе, дойде зетят на стопанина. Семейството го приветствува като небесен вестител. В треперещите си пръсти той носеше една от многострадалните и отвратителни костенурки. По ръцете и краката му все още имаше боя, което ме караше да заключа, че той е бил сред хората, изпратени със свещената мисия.

— И така ти си бил на Ка-тлу-ел-лон, нали? — попитах го.

— И’и — отвърна умореният човек с прегракнал от дългото пеене глас, отпусна се почти напълно изтощен на предложения му вързоп кожи и внимателно остави костенурката на пода. Щом се озова на свобода, създанието хукна колкото бързо можеха да го носят кьопавите му крака. Като един членовете на семейството зарязаха чинии, лъжици и чаши, грабнаха от свещената купа цели шепи брашно и се втурнаха да преследват костенурката из помещението, в тъмните ъгли, около стомните с вода, зад мелачката за брашно и отново в средата на стаята. През цялото време се молеха, пръскаха брашно върху гърба й. Най-сетне, странно наистина, тя се доближи до уморените нозе на човека, който я бе донесъл.