Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Не можем да избием много хора. Вече не е 1945 — напомни му съветникът по националната сигурност. — Пък и те имат атомни ракети.
— Е, да, но чувам, че ги търсим, и зная, че те ще са първата ни цел, ако успеем да ги открием. Ами ако не успеем?
— Длъжни сме. — „Длъжни сме ли?“ — запита се той. Според най-точна преценка на разузнаването контролът над тези ракети бе в ръцете на Хироши Гото: човек с ограничен ум и искрена омраза към Америка. По-същественото беше, че изобщо не вярваше в способността на Америка да предвиди действията на този мъж. Безразсъдното за Райън би могло да се стори разумно на Гото и на човека (най-вероятно Райзо Ямата), от чиито съвети той зависеше, от когото започна всичко и чиито лични мотиви просто не бяха известни. — Роби, трябва да ги извадим от строя, а за да го сторим… Добре, имаш свобода на действие. Ще го издействам от националния главнокомандващ — добави Джак, като използва сухия термин на Пентагона за президента.
— С атомни бомби ли? — попита Джексън. Райън знаеше, че професията му налагаше да мисли по такъв начин, колкото и страшна да бе думата и произтичащите от нея последици.
— Роб, не желаем да ги използваме, освен ако нямаме никакъв избор, ала вече си упълномощен да обмислиш възможността и да съставиш план.
— Преди малко ми се обади приятелят ни от Сайпан. Изглежда, някой е навит да плати луди пари за къщата му.
— Смятаме, че може да опитат да проведат избори… Един вид референдум за суверенитет. Ако успеят да отпратят някои хора от острова, печелят позиции, нали?
— Не искаме това да стане, нали?
— Не. Трябва ми план, Роб.
— Ще ви осигурим такъв — обеща заместник-началникът на оперативния отдел.
Дърлинг отново се появи по телевизията в девет вечерта източно време. Вече се ширеше недоволство. Телевизионните водещи, след като представиха развоя на събитията на Уолстрийт, продължиха с объркани коментари за злополуката със самолетоносачите от миналата седмица и за спешните преговори между Япония и САЩ относно Марианските острови, с които, отбелязаха те, връзките са прекъснати след буря, каквато може изобщо да не е имало. Изпитваха голямо неудобство, че трябваше да кажат какво не знаят. В това време кореспондентите във Вашингтон обменяха информация и източници и бяха смаяни, че са пропуснали нещо от такава величина. Това удивление се превърна в гняв към собственото им правителство за това, че е прикрило новина от такъв мащаб. Пресконференциите, започнали в осем, помогнаха гневът им да бъде поуспокоен. Да, Уолстрийт наистина бе голямата новина. Да, тя беше по-жизненоважна за цялостното благосъстояние на Америка от няколко острова, немалка част от които трудно се намираха на картата. Но, дявол го взел, държавата нямаше право да крие от медиите събитията. Все пак някои разбраха, че първата поправка към конституцията им гарантираше свобода да разкриват нещата, а не да изискват информация от останалите. Други осъзнаха, че правителството се опитва да приключи историята без кръвопролитие, което донякъде ги успокои. Ала не изцяло.
— Скъпи сънародници — започна Дърлинг за втори път в този ден и веднага стана ясно, че колкото и приятни да бяха събитията от следобеда, новината тази вечер ще е лоша. Така и се оказа.
Има нещо в неизбежността, което е в разрез с човешката природа. На човека са присъщи надеждата и изобретателността, които противоречат на схващането, че нещата не могат да бъдат променени. Човекът обаче е и създание, склонно към грешки, и понякога това прави неизбежни нещата, които той така често се мъчи да избегне.
Четирите бомбардировача „Лансър“ В-1В сега бяха на осемстотин километра от брега, разгърнати отново в линия, разположена право на изток от Токио. Този път те направо се завъртяха, поеха курс точно на запад под две-седем-нула градуса и се спуснаха на по-ниска височина за проникване. Електронните оператори на борда на всеки един от самолетите вече знаеха повече, отколкото преди две вечери. Сега поне можеха да зададат подходящите въпроси. Допълнителна спътникова информация установи местоположението на всеки радар за въздушна отбрана в страната и те знаеха, че могат да се справят с тях. Важната част от задачата им тази вечер бе да придобият представа за възможностите на самолетите Е-767, което изискваше повече предпазливост.
Бомбардировачите В-1В бяха преконструирани много пъти от шестдесетте години насам. На практика те станаха по-бавни вместо по-бързи, но също така станаха неуловими за радарите. Особено в носовата си част лансърът имаше радарни характеристики като на граблива птица за разлика от модела В-2А, чиито радарни характеристики приличаха на тези на врабче, опитващо се да се скрие от ястреб. Той можеше и да вдига светкавична скорост на ниска височина — винаги най-добрият начин за избягване на сражение, ако бъдеш атакуван, което екипажите се надяваха да предотвратят. Мисията тази нощ беше да „погъделичкат“ въртящите се в кръг самолети със системи за ранно предупреждение, да ги изчакат да „кихнат“ електронно, след което да се обърнат и да се стрелнат обратно към „Елмендорф“ с по-пълни данни от получените досега, чрез които биха могли да формулират истински план за атака. Авиаторите забравяха само едно. Температурата на въздуха при техните самолети бе минус нула цяло и пет градуса, а при другите — плюс един и половина.