Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Съобщение от командващия тихоокеанските подводници, сър — докладва един свързочник и му подаде някакъв бележник.
Клагет го взе и най-напред се разписа, че е получил известието.
„Съобщете ни кога най-рано ще сте готови за отплаване.“
— Какво, по дяволите, значи това? — попита капитан Клагет херметическия люк. После проумя, че съобщението не може да е дошло направо от Пърл Харбър и че би трябвало да е минало поне през щаба. Той вдигна слушалката и набра по памет номера на командващия тихоокеанските подводни части. — Адмирал Манкузо, ако обичате. Обаждам се от „Тенеси“.
— Дъч? Какво е положението с материалната част? — запита го Барт Манкузо без предисловие.
— Всичко функционира, сър. Преди две седмици дори направихме преглед на предпазните мерки за експлотационния реактор и постигнахме максимални резултати. — Споменатият от Клагет преглед все още беше като Свещения Граал за атомната флота даже когато ставаше дума за бъдещ материал за бръснарски ножчета.
— Зная. Най-скоро? — настоя Манкузо. Резкият въпрос напомняше за миналото.
— Трябва да се снабдя с храна и торпеда, нужни са ми и тридесет човека.
— Кои са слабите места?
Клагет се замисли. Повечето му офицерите бяха млади, ала той не възразяваше, имаше и добър екип от главни старшини.
— На практика няма такива. Доста озорвам хората си.
— Добре, чудесно. Дъч, изпращам заповеди да бъдеш подготвен за отплаване веднага. Сега щабът се организира за действия. Искам да действаш възможно най-бързо. Инструкциите за мисията ще получиш всеки момент. Приготви се за деветдесетдневен престой в открито море.
— Слушам, сър. — Клагет чу, че линията замря. След секунда той вдигна пак слушалката и свика командирите на отсеци за съвещание в каюткомпанията. Още не бяха започнали, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаха се от щаба и се интересуваха от колко точно военен персонал се нуждаят.
— Къщата ви предлага хубав изглед. Продава ли се?
— Не, не се продава — отвърна Ореза на възрастния човек на вратата и поклати глава.
— Може пък и да премислите. Рибар сте, нали?
— Да, господине, така е. Давам под наем една яхта…
— Зная, зная. — Мъжът се огледа с явно възхищение пред размерите и изложението на постройката, която всъщност бе сравнително обикновена вила по американските стандарти. Мануел и Исабел Ореза я купиха преди пет години и с малко изпревариха скока в цените на недвижимата собственост на Сайпан. — Бих платил много за къщата.
— Но къде ще живея тогава? — попита Португалеца.
— Повече от милион американски долара — настояваше непознатият.
Колкото и да е странно, предложението породи пристъп на гняв у Ореза. В края на краищата той все още плащаше вноски за дома си всеки месец… Тоест жена му ги плащаше, но това беше друг въпрос. Типичният американски ежемесечен ритуал, състоящ се в откъсването на квитанцията от кочана, попълването на чека, пъхването на двете хартийки в плика и пускането му в пощата в първия ден на месеца… Цялата процедура им доказваше, че наистина притежават първата си къща, след като тридесет и кусур години бяха на правителствена служба и приличаха на носени от вятъра тръни. Това бе техният дом.
— Господине, тази къща е моя, разбирате ли? Живея в нея и тук ми харесва.
Мъжът беше възможно най-дружелюбен и учтив, като се изключи, че бе натрапчиво копеле. Той му подаде една картичка.
— Зная. Моля да ме извините за безпокойството. Бих искал да ми се обадите, след като спокойно обмислите предложението ми. — С тези думи той се отправи към следващата къща в района.
— Какво става тук? — прошепна Ореза и затвори вратата.
— За какво беше целият шум? — полюбопитства Пийт Бъроус.
— Иска да ми даде милион за къщата.
— Изгледът е хубав — изтъкна Бъроус. — На калифорнийското крайбрежие биха предложили добра цена за нея. Обаче не и такава сума. Няма да повярваш какви са цените на японската недвижима собственост.
— Един милион долара! — „И това е само първоначалната му оферта“ — напомни си Португалеца. Непознатият бе паркирал джипа си „Тойота“ в задънената улица и очевидно обикаляше от къща на къща, за да провери какво може да купи.
— О, той би я препродал за много повече или пък ако е достатъчно умен, просто ще да я даде под наем.
— Но къде да живеем тогава?
— Няма да е тук. На колко искаш да се обзаложим, че при прехвърлянето на имота ти дават билет първа класа за Щатите. Помисли малко — посъветва го инженерът.