Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Няма начин това да е печеливша линия. Всички завои са ужасни. Тук не можеш да вдигнеш и петдесет километра в час, докато влакът се движи по тази линия средно с пад сто и шестдесет. Странното обаче е, че тя просто изчезва.
— Нима? — заинтригува се Бетси.
— Вижте сама. — Той се изправи, за да се разкърши, и освободи мястото пред апарата за госпожа Флеминг. После разгърна една карта в голям мащаб на долината, за да види къде се губи всичко. — Да ви кажа, когато Хил и Стивънс построиха Голямата северна…
Бетси не прояви интерес.
— Крис, ела да погледнеш.
— А, откритата платформа ли? — Посетителят им вдигна поглед от картата. — Не знам в какъв цвят боядисват…
— Не и в зелено.
Времето обикновено работеше за дипломацията, но не и в случая. Това си мислеше Адлер, когато влезе в Белия дом. Знаеше пътя, пък и агент от тайните служби го придружаваше да не би да се загуби. Заместник държавният секретар се учуди, че вижда репортер в Овалния кабинет, като изненадата му нарасна, когато му позволиха да остане.
— Можете спокойно да говорите — уведоми го Райън.
Скот Адлер дълбоко си пое въздух и започна доклада си:
— Няма да отстъпят нищо. Посланикът не е много доволен от положението и му личи. Мисля, че не получава кой знае какви инструкции от Токио, и това ме тревожи. Крис Кук смята, че са склонни да ни върнат Гуам при условие, че бъде демилитаризиран, обаче искат да запазят останалите острови. Развях под носа им РТД, но нямаше съществен резултат. — Той направи кратка пауза. — Няма да стане. Можем да се блъскаме седмица или цял месец, обаче просто не го виждам. Поначало те не знаят в какво са се забъркали. Те виждат неразривна връзка между военните и икономическите аспекти. Не забелязват разчистената между тях ивица. Не разбират, че са прекрачили чертата, и не виждат необходимост да се върнат от другата страна.
— Искате да кажете, че започва война — подхвърли Холцман, за да изясни нещата. Почувства се глупаво, че задава такъв въпрос. Той не забелязваше същата атмосфера на нереалност, обгърнала всички други в залата.
— Страхувам се, че е така — кимна Адлер.
— Тогава какво ще предприемем?
— Вие как мислите? — попита го президентът Дърлинг.
Капитан Дъч Клагет никога не беше очаквал да изпадне в такова положение. Перспективен офицер още от завършването на Американската военноморска академия преди двадесет и три години, кариерата му внезапно удари на камък на борда на подводницата „Мейн“, когато като помощник-командир стана свидетел на единствената загуба на американска подводница, носеща балистични ракети. Имаше ирония във факта, че амбицията на живота му някога бе да командва ядрена подводница, а сега да си капитан на „Тенеси“ не означаваше абсолютно нищо. Щеше да му послужи само като точка за графата „Предишни длъжности“, когато кандидатства за цивилна работа. Беше конструирана за морски балистични ракети „Трайдънт“-II, но тях вече ги нямаше и единствената причина тя все още да съществува бе местното екологично движение, което протестира срещу демонтирането й във федералния окръжен съд. Тогава съдията, дългогодишен член на екоклуба „Сиера“, се беше съгласил с доводите им, които сега отново се повдигаха пред апелативния съд на САЩ. Клагет командваше „Тенеси“ вече девет месеца, но плава с нея само веднъж, и то когато трябваше да я премести от единия край на кея в другия. Не съвпадаше напълно с идеите, които имаше за кариерата си. „Би могло да е по-зле“ — каза си той, уединен в каютата си. Можеше да умре заедно с всичките онези моряци от „Мейн“.
„Тенеси“ обаче все още бе изцяло негова (дори не я делеше с помощник-командир) и все още беше готова за действия. Той продължаваше да е, формално погледнато, военноморски офицер, командващ бойна подводница, а съкратеният му осемдесет и пет членен екипаж тренираше всеки ден, защото морският живот трябваше да е такъв даже когато си вързан успоредно на кея. Реакторът, известен сред техниците му като енергосветлинна компания „Тенеси“, се пускаше поне веднъж седмично. Операторите на сонари се дебнеха на приемащ и търсещ режим с аудиозаписи, а останалият екипаж обслужваше всяка бордова система, като човъркаха дори по единственото торпедо модел 48 на борда. Не можеше да бъде другояче. В крайна сметка останалата част от екипажа не се готвеше да минава в запас и бе негов дълг да поддържа професионалната им квалификация, в случай че получеха бленуваните от всички документи за прехвърляне на подводница, която действително излизаше в открито море.