Златната клонка

1. Умъртвяване на свещения мишелов

В предишните глави видяхме, че много общности, напреднали дотам, че да се изхранват предимно със земеделие, са имали навика да убиват и изяждат своите брашнени божества в обикновения им образ на жито, ориз и т.н. или в заетите образи на животни и хора. Остава да докажем, че не само земеделските народи, а и ловните и пастирските племена са имали навика да умъртвяват обожаваните от тях същества. Сред обожаваните същества или богове (ако те наистина заслужават да бъдат почетени с такова име), на които ловците и пастирите се покланят и които умъртвяват, има най-обикновени животни, а не само такива, които се схващат като въплъщения на други свръхестествени създания. Първият ни пример е от калифорнийските индианци, които населяват плодородната страна под спокойно и умерено небе и все пак се намират на дъното на дивашката стълбица. Племето акагчемен обожава големия орел мишелов и веднъж годишно устройства в негова чест внушителен празник, наречен Панес, или угощението с птицата. Денят, избран за празника, се оповестява предишната вечер и веднага започва подготовка за изграждането на специален храм (ванкеч), който, по всичко си личи, представлявал кръгло или елипсовидно, оградено е колове място; на напречната летва висял препариран койот или прериен вълк, който представлявал бога Чинигчинич. Когато храмът бил готов, в него с тържествено шествие внасяли птицата и я слагали на издигнат за целта олтар. Всички млади, женени и неженени жени започвали да тичат като обезумели насам-натам; по-възрастните и от двата пола оставали мълчаливи зрители на сцената, докато накичените с пера вождове танцували около обожавания от тях орел. След като завършели тези церемонии, грабвали го и го отнасяли в главния храм. Всички се присъединявали към шествието, начело на което танцували и пеели вождовете. Когато стигнели до храма, умъртвявали птицата, без да губят и капка от кръвта й. Кожата сваляли цяла и я запазвали с перата — като реликва или за да направят от нея празнична дреха, наречена паелт. Трупа заравяли в изкопан в храма гроб, а старите жени се събирали около гроба, плачели и стенели горчиво, хвърляли върху него различни семена или парчета храна и нареждали: „Защо избяга? Нямаше ли да ти е по-добре при нас? Щеше да си направиш като нас поноле (нещо като овесена каша); нямаше да станеш панес, ако не беше избягал“ и т.н. Когато приключела тази церемония, започвали отново танците и продължавали три дни и три нощи. Според легендата Панес била жена, която избягала в планините, където богът Чинигчинич я превърнал в птица. Индианците били убедени, че макар всяка година да принасят птицата в жертва, тя оживява и се връща у дома си в планините. Освен това смятали, че „винаги когато умъртвяват птицата, тя се множи, защото всяка година различните вождове празнуваха все същия празник на Панес с твърдото убеждение, че принесените в жертва птици са една, и то една и съща женска птица“.