Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Много разпространен е обичаят да се яде месото и да се пие кръвта на мъртви хора, за да придобие смелост, мъдрост или други качества, с които са се отличавали, а когато се смята, че те се намират в някоя определена част от тялото — изяждат нея. Така например у планинските племена от Югоизточна Африка има обреди, с които младите се разпределят в гилдии или ложи и там се извършват ритуали на посвещаване, като един от младежите е предназначен да предаде смелост, разум и други качества у новопосветените. Когато убият особено смел враг. отрязват от тялото му и пекат, докато стане на пепел черният му дроб, който се смята убежище на неговата смелост; кожата от челото му — на упорството; ушите — на разума, тестисите — на силата; други части са смятани за убежище на други добродетели и качества. Пепелта пазят в рог от бик и по време на обредите, които се изпълняват при обрязването, я смесват с други съставки в нещо като тесто, което жрецът на племето дава на младежите. По този начин силата, смелостта, разумът и другите качества на убития се предават на онзи, който изяде сместа. Твърдят, че когато сър Чарлз Маккарти бил убит от ашанти през 1824 г. вождовете им изяли сърцето му с надеждата да се сдобият с неговата смелост. Месото му изсушили и разпределили сред по-нисшите офицери със същата цел, а костите му пазили дълго в Кумаси като национални фетиши. Индианците наура от Нова Гренада изяждали сърцата на испанците, когато имали такава възможност, и се надявали така да станат безстрашни като всяващата ужас кастилска кавалерия. Индианците сиуси правели на прах сърцата на храбрите си врагове и гълтали този прах, надявайки се да се сдобият със смелостта на мъртвия.
Наистина, за да се придобият качества, най-често се изяжда сърцето на неговия първоначален притежател, но както вече видяхме, то не е единствената част от тялото, която се консумира с такава цел. Войниците от племената тедора и нгариго от Югоизточна Австралия изяждали ръцете и краката на убитите врагове, смятайки, че по този начин придобиват някои от качествата и смелостта на убития. Камилароите от Нови Южен Уелс постъпвали по същия начин с черния дроб и сърцето на някой смел мъж, за да придобият неговата смелост. В Тонкин има също широко разпространено поверие, че черният дроб на смелия прави смел всеки, който го изяде. Със същата цел китайците пият жлъчката на екзекутирани прочути разбойници, Даяките от Саравак изяждали месото по дланите и по коленете на убитите от тях врагове, за да укрепят собствените си ръце и колене. Толалаките, известните ловци на глави от Централен Целебес, пият кръвта и изяждат мозъците на жертвите си, за да станат храбри. Филипинските италони пият кръвта на убитите си врагове и изяждат част от врата и червата им сурови, за да получат тяхната смелост. По същата причина ефугаосите, друго филипинско племе, изсмукват мозъците на враговете си. И каи от германска Нова Гвинея изяждат мозъците на убитите от тях врагове, за да придобият тяхната сила. Когато на трона на кимбунда (от Западна Африка) дойде нов цар, убиват храбър военнопленник, за да могат царят и благородниците да изядат месото му и да станат като него силни и смели. Спечелилият си печална слава зулуски вожд Матуана изпил жлъчката на тридесет вождове, чиито народи унищожил, убеден, че това ще го направи силен. Зулусите си представят, че. като изядат средата на челото и веждите на убит враг, ще получат способността да гледат врага право в очите. Преди всяка бойна експедиция хората от Минахаса (на о. Целебес) вземали кичури коса от убит враг, топели ги във вряща вода и бойците изпивали тази напоена с храброст отвара, за да извлекат от нея смелост. В Нова Зеландия „вождът бил атуа (бог), но имало могъщи и безсилни богове и всеки естествено се стремял да бъде от първата категория. Възприетият за целта способ бил да се слеят чужди със собствената душа и затова, когато боец убиел вожд, незабавно му избождал очите и ги поглъщал, защото се смятало, че божествената святост — атуа тонга — се намира в този орган; така той не само убивал тялото, но придобивал и душата на врага и следователно, колкото повече вождове убивал, толкова по-голяма ставала неговата святост.“