Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Селестино кимна и мъчително преглътна. Дред прекъсна връзката, а после започна да рови из файловете си за музика, която би могла да върне доброто му настроение.
— … тоя е пропукан, а пукнатината е широка километър и половина.
Безформеният сим, който беше Беина отляво, леко се сведе.
— В работата си е много добър.
— Той е нервак и никаквец. Ще изпратя някой да го наглежда. И никакви спорове. Оказах ви любезността да ви го съобщя.
Последва дълго мълчание.
— Изборът си е твой — обади се накрая едната.
— Така е. Мамка му! — Червената светлинка отново замига, но този път с познат ритъм. — Извинете. Търсят ме.
Двете сестри кимнаха, трепнаха и изчезнаха. Замени ги един от пратениците на Стареца — кукла, доколкото виждаше Дред, облечена в обичайния си египетски карнавален костюм.
— Господарят на живота и смъртта, могъщ в божествеността си, коронясан на Запад, те вика при себе си.
Дред едва сдържа стона си.
— Сега? Не може ли просто да говори с мене? Пратеникът дори не мигна.
— Викат те в Абидос — каза той и изчезна.
Дред дълго седя, просто дишаше, после се изправи и се протегна, за да се освободи от напрежението; ако излееше върху Стареца потиснатостта и яда си, това можеше да се окаже много болезнена грешка. След това погледна с далеч немалка скръб пурата, почти превърнала се в сива пепел на дъното на глинената купа, която използваше за пепелник. Седна отново, настани се удобно, тъй като поради прищевките на Стареца можеше да чака с часове, и затвори очи.
Огромната колонна зала на Онова-което-беше-Абидос се простираше пред него. Дебелите колони, подобни на небостъргачи, се открояваха още по-драматично на светлината на безброй трепкащи лампи. Виждаше стола на кучето на подиума в дъното на залата, увиснал над сведените гърбове на хиляди жреци като вулканичен остров, издигащ се над океана. Дред изсумтя презрително и тръгна напред.
Макар че всъщност не усещаше ушите на чакал над главата си, нито пък виждаше песоглавата си муцуна, и макар че жреците не отлепяха лица от пода, докато му правеха път, и дори един-единствен не посмя да му хвърли дори бегъл поглед, той се чувстваше ядосан и унизен. Акцията щеше да започне само след часове, но щеше ли Стареца да съкрати малко нелепата си церемония и да улесни работата? Много ясно, че не. Дред беше неговото куче, призовано да чуе гласа на господаря, и той никога нямаше да му позволи да забрави това.
Щом стигна отпред и коленичи на четири крака пред трона, се наслади за кратко, но достатъчно на една фантазия — как постъпва така с дъртия копелдак, че бинтовете, в които беше омотан, да са си съвсем на място.
— Стани, слуга мой.
Дред се изправи. Дори и застанал на подиума, изглеждаше като джудже пред фигурата на господаря си. „Вечно ми напомня кой е отгоре.“
— Разкажи ми за проекта „Небесен бог“.
Дред си пое въздух, потисна гнева си и докладва за последните приготовления. Озирис, Господарят на живота и смъртта, го изслуша с явен интерес, но въпреки че лицето му — подобно на мъртвешко лице — си остана все така неподвижно, на Дред му се стори, че Стареца е леко разсеян: бинтованите му пръсти леко помръдваха по облегалките на трона и изведнъж помоли Дред да повтори нещо, което би трябвало да му е станало съвсем ясно още от първия път.
— Ти отговаряш за този идиот програмист — обяви Озирис, след като изслуша разказа за обаждането на. Селестино. — Вземи мерки той да не се окаже слабото звено във веригата ни.
Дред настръхна от напомнянето на толкова елементарни неща. С усилие потисна раздразнението си и продължи спокойно:
— Една професионалистка, с която съм работил и преди, вече тръгна нататък. Ще наглежда Селестино.
Озирис махна с ръка, сякаш всичко това се разбираше от само себе си.
— Не трябва да се проваляме. Оказах ти голямо доверие въпреки многото грешки в поведението ти. Не трябва да се проваляме.
Въпреки потисканото си отчаяние Дред беше заинтригуван. Стареца като че ли се тревожеше — ако не за това, то за нещо друго.
— Някога да съм те провалял, дядо?
— Не ме наричай така! — Озирис вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си. — Казвал съм ти й преди, че не бих го позволил на най-обикновен слуга.
Дред едва успя да се сдържи да не изсъска гневно. Не, нека да си приказва дъртакът му с дъртак. Имаше и една по-дълга игра — самият Старец го беше научил да я играе — и това можеше и да е първата пукнатина в защитата на господаря му.
— Извинявам се, о, господарю. Всичко ще е както кажеш — склони той голямата си черна глава и леко опря муцуна о каменните плочи. — Направил ли съм пак нещо, с което да съм те ядосал?