Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Това означаваше също, че Братята ще са твърде заети, за да дойдат на строежа за тривиалната задача да огледат предварително една статуя, която техните роби са изсекли. На фона на цялата тази работа статуята на Ричард бе незначителна. Тя бе само отправната точка на държавническата обиколка край километрите стена с пищни сцени, изобразяващи великите цели на Ордена, посочени от Братята под ръководството на Брат Нарев.
Ако чиновниците и Братята днес бяха твърде заети, за да дойдат, хората от града нямаха работа. Повечето от тях сигурно щяха да се съберат и за откриването на другия ден, но искаха сами да видят мястото, без досадните речи, които щяха да се точат през цялата церемония. Ричард гледаше как хората пристъпват от една сцена към друга с изопнати лица, потиснати от мрачни мисли.
Стражите държаха всички посетители на сигурно разстояние и далеч от лабиринта от стаи и коридори вътре, покрити от горния етаж, а на някои места и с покрив. Сега, когато статуята вече бе на мястото си, специалната охрана започна да разчиства и входа на площада.
През последната седмица Ричард бе спал само няколко часа. Уверил се, че статуята вече е на мястото си, той изведнъж си даде сметка колко е изтощен. След толкова много работа и съвсем малко сън и храна едва се държеше на краката си.
Виктор изникна сред дългите сенки. Някои от работодателите вече си отиваха, но други щяха да продължат работят още няколко часа. Ричард дори не бе осъзнал, че пресяването на статуята бе отнело почти цял ден. След разгорещената работа просмуканата му от пот риза сега бе залепнала по тялото му леденостудена.
— Вземи — каза Виктор и му подаде резенче лардо.
— Яж. В чест на това, което си направил.
Ричард благодари на приятеля си и изгълта парчето на една хапка. Главата му пулсираше. Бе направил всичко възможно, за да покаже на хората онова, което трябва да видят. Сега, когато работата бе приключила, изведнъж се почувства изгубен. Разбра колко му липсва работата, нейното благородство. Само тя го крепеше.
— Айшак, смъртно съм изморен. Би ли ме хвърлил с каруцата донякъде?
Айшак го потупа по гърба.
— Хайде, ще се возиш отзад. Сигурен съм, че Йори няма да има нищо против. Ще си спестиш поне малко път. Аз ще трябва да остана, за да наглеждам работата и другите каруци.
Ричард благодари на сияещия Виктор.
— Утре сутринта, приятели, на истинска дневна светлина, ще дръпна платното и ще видя красотата за последен път. След това … е, кой знае какво ще се случи тогава.
— До утре — усмихна се Виктор някак лукаво. — Май няма да спиш довечера — подвикна след Ричард.
Месеците усилен труд като че ли изведнъж се стовариха върху него. Той се качи в каруцата на Айшак и му пожела лека нощ. После се сви под някакъв чувал, за да е скрие от светлината, и заспа още преди Йори да се е върнал. Когато каруцата потегли, той вече бе мъртъв за света.
Ничи наблюдаваше Ричард, когато той си тръгна с Айшак. Искаше сама да свърши тази работа. Искаше това да е нейният принос. Искаше да направи и тя нещо ценно. Едва тогава можеше да го погледне. Добре знаеше как Орденът ще приеме статуята. Щяха да решат, че е заплаха. Нямаше да позволят на хората да я видят. Орденът щеше да я разруши. Никой никога нямаше да разбере за съществуването й.
Тя сключи пръсти и се замисли как да го направи — какво да направи първо. После се реши. И преди бе прибягвала до него. Той бе помагал на Ричард. Беше негов приятел. Втурна се през строежа нагоре по хълма.
Когато стигна ковачницата, вече бе замаяна. Виктор — със суров вид — подреждаше инструменти. Вече бе загасил огъня в пещите. Миризмата, гледката и дори слоят прах от желязо и нагар накараха сърцето й да затрепти болезнено при спомена за бащината й работилница. Сега вече разбираше и погледа в очите на баща си. Съмняваше се, че той самият го е осъзнавал, но вече знаеше. Когато нахлу в работилницата, ковачът вдигна очи, без да се усмихне.
— Господин Касела! Трябвате ми!
Той се намръщи още повече.
— Какво има? Защо викате? Да не би да се е случило нещо с Ричард? Да не би да са…
— Не, не, нищо такова. — Тя го сграбчи за месестата ръка и го задърпа. Все едно дърпаше канара. — Моля ви. Елате с мен. Важно е.
Той махна с ръка към работилницата.
— Но аз трябва да разчистя тук.
Тя пак посегна към ръката му. Усети, че в очите й напират сълзи.
— Моля ви! Важно е!
Със свободната си ръка ковачът избърса лицето си.
— Е, водете ме тогава.
Ничи се почувства малко глупаво, когато задърпа едрия ковач за ръката, влачейки го надолу по хълма. Той попита накъде отиват, но тя не отговори. Искаше да стигнат, преди да се е скрило слънцето.