Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Когато стигнаха площада, горе на стълбите бяха застанали на пост стражи, които не разрешаваха на хората да приближават там. Ничи видя Айшак, който товареше греди на една каруца. Повика го, а той, като видя ковача с нея, дотича веднага.
— Ничи, какво има? Изглеждаш ужасно …
— Трябва да ви покажа статуята. Сега.
Виктор отново смръщи лице.
— Тя ще бъде открита утре, когато Ричард …
— Не! Трябва да я видите сега.
Двамата се умълчаха. Айшак се наведе близко към нея и потайно махна с ръка нагоре.
— Не можем да отидем там. Охранява се.
— Аз мога. — Ничи яростно изтри сълзите от лицето си. Гласът й си възвърна тежкия авторитетен тон, към който така често прибягваше, мрачната интонация, с коя то бе произнасяла присъдата си над множество хора, изпращайки ги на смърт. — Чакайте тук.
Двамата мъже се дръпнаха пред заплахата в очите й.
Ничи изправи гръб и повдигна глава. Тя бе Сестра на мрака.
Изкачи стълбите с премерена крачка, като че ли дворецът бе неин. Всъщност той беше неин. Тя бе Кралицата робиня. Тези мъже й се подчиняваха.
Тя бе Господарката на смъртта.
Стражите мигом застанаха нащрек и тръгнаха към нея, усетили заплахата, струяща от жената в черно. Преди да отворят уста, тя проговори.
— Какво правите тук? — изсъска тя.
— Какво правим тук ли? — попита единият. — Пазим императорския дворец, ето какво правим…
— Как смеете да ми отговаряте! Знаете ли коя съм аз?
— Ами … не мисля, че …
— Аз съм Господарката на смъртта. Може би сте чували за мен?
Десетимата мъже се вцепениха. Видя как очите им отново се спряха на черните й дрехи, на дългата й руса коса, на сините очи. По реакцията им Ничи разбра, че мълвата за нея е достигнала до тях преди самата нея. Преди да успеят отново да проговорят, тя продължи:
— И какво според вас прави тук любовницата на император Джаганг? Нима мислите, че съм дошла без господаря си? Разбира се, че не, идиоти такива!
— Императорът… — промълвиха неколцина в изумление.
— Точно така, императорът пристига за утрешната церемония. Аз съм тук, за да проверя как върви подготовката и какво намирам? Идиоти! Стоите тук и си бъркате в носа, вместо да приветствате Негово сиятелство, който ще пристигне само след няколко часа!
Очите на стражите се разшириха.
— Но… никой не ни е казал. Откъде идва? Не сме знаели…
— Да не би да си мислите, че високопоставена личност като Джаганг ще обяви на всички убийци и разбойници в околността къде се намира? А ако наоколо дебнат убийци, то тук стоят група тъпаци!
Мъжете започнаха да се кланят.
— Къде? — попита един сержант. — Откъде идва Негово сиятелство?
— От север.
Човекът облиза устните си.
— Ама, ама, по кой път? Има толкова пътища…
Ничи сложи юмруци на хълбоците си.
— Нали не си въобразявате, че Негово сиятелство ще извести маршрута си предварително? И то на такива като вас? Ако само един път се охранява, то всеки убиец ще разбере къде да причака императора, нали? Всички пътища да се охраняват! Какво стоите тук!
Мъжете се защураха и започнаха да се кланят в очевидно желание да изпълнят дълга си, но и объркани в незнанието си накъде да тръгнат.
Ничи скръцна със зъби и се наведе към сержанта.
— Хващай мъжете си и до един да сте на някой от северните пътища! Веднага! Това е ваш дълг! Всички пътища трябва да се охраняват! Вие си изберете един!
Мъжете продължаваха да се кланят, докато се изтегляха. Едва изминали няколко крачки, тръгнаха да бягат. Тя видя как подбраха със себе си и останалите стражи и напуснаха площада.
Когато се скриха от поглед, Ничи се обърна към двамата изумени мъже. Те изкачиха стълбите, опразнени от стражите. Неколцина души, които се разхождаха по павираните алеи, дошли да погледнат сцените по стената, чуха виковете й и се обърнаха към нея. Коленичили жени, молещи се пред каменната скулптура на Светлината, огряваща онеправданите, също извиха глави.
Когато Виктор и Айшак се изкачиха на площада, Ничи развърза връвта, хвана платнището и го смъкна от статуята.
Двамата мъже се заковаха по местата си.
В полукръг около площада стените бяха покрити със сцени на човешката нищожност. Навсякъде около тях човекът бе показан малък, онеправдан, разкривен, неспособен, ужасен, жесток, безумен, порочен, алчен, зъл и грешен. Беше представен завинаги разкъсан между неземните сили, които държаха в подчинение всяка част от мизерното му съществуване — вечно терзание в казан, на фона на което смъртта изглеждаше единственото спасение.