Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Онези, които бяха намерили доброто в света под защитата на Светлината на Създателя, изглеждаха безжизнени, лицата им бяха безизразни, безчувствени, а телата им — сковани като трупове. Те се взираха в света с празни безумни погледи, а около тях танцуваха плъхове, в краката им се увиваха змии, а над главите им се рееха лешояди.
В този водовъртеж от измъчен живот, в този катаклизъм на порока, в тази мизерия и морално падение статуята на Ричард се извисяваше като смел, блестящ контрапункт.
Тя бе безмилостната присъда над всичко наоколо.
Грозотиите наоколо като че ли се свиха в своята незначителност. Злото на стената вече изобразяваше само собствената си низост пред лицето на непорочната красота и истина.
Двете фигури в центъра бяха застанали в хармонично равновесие. Тялото на мъжа излъчваше горда мъжественост. Макар че жената бе облечена, нейната женственост също бе несъмнена. И двамата отразяваха любовта към човешките форми — чувствени, благородни, чисти. Злото наоколо като че ли се сви в ужас пред тази благородна чистота.
Нещо повече, в статуята на Ричард нямаше конфликт — двете фигури излъчваха самоувереност, рационалност, целенасоченост. Това бе висша проява на човешката мощ, способност, воля. Това бе животът, изживян заради самия себе си. Това бе човечеството, изправено гордо благодарение на собствената си свободна воля.
Точно това, което бе изписано с една дума в основата: ЖИВОТ.
Самото му съществуване доказваше истината на идеята.
Това бе животът такъв, какъвто трябваше да се изживее — гордо, умно, без да се робува на друг човек. Това бе правдивото възвисяване на човека, благородството на човешкия дух.
Всичко по стените наоколо предлагаше като отговор смъртта.
Статуята предлагаше живот.
Виктор и Айшак коленичиха и заплакаха.
Ковачът вдигна ръце към статуята и едновременно се смееше и плачеше.
— Той го направи! Направи го както каза. Плът в камък. Благородство. Красота.
Хората, които бяха дошли да видят стената, сега се насъбраха да погледнат статуята в центъра на площада. Те се взираха с широко отворени очи и мнозина за пръв път виждаха човека, изобразен така добродетелен сам за себе си. Посланието бе така могъщо, че само обезсмисляше всичко останало по стената. Фактът, че бе изваяно от човешка ръка, още повече изтъкваше неговата истинност.
За мнозина гледката извика същото просветление, което изпита и Ничи.
Скулпторите напуснаха работата си, за да видят какво е това на площада. Зидарите слязоха от скелетата. Помагачите им оставиха кофите с хоросана. Дърводелците оставиха гредите и слязоха долу. Майсторите на покрива зарязаха керемидите и инструментите си. Каруцарите спряха конете си. Хората, които оформяха околните градинки, пуснаха лопатите. Отвсякъде се стичаха хора, за да видят статуята на площада.
Все по—многобройни тълпи се заизкачваха по стълбището. Те прииждаха към статуята, загледани със страхопочитание. Мнозина падаха на колене и плачеха, но не от Ужас, както досега, а от радост. Някои, като ковача, се смееха, а сълзи на щастие се стичаха по светналите им лица. Един—двама бяха закрили очи от страх.
Когато някой се нагледаше, тичаше да доведе други. Скоро от работилниците по хълма заприиждаха хора, за да видят чудото на площада. Мъже и жени, които бяха дошли да видят строежа, сега се втурнаха към домовете си, за да доведат своите близки да видят и те какво стои пред императорския дворец.
То бе нещо, което повечето от тези хора никога не бяха виждали през живота си. То бе зрението на слепеца. Водата на жадния. Животът на умиращия.
ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Калан извади картата и й хвърли бърз поглед. Трудно беше да се каже. Погледна нагоре и надолу по улицата и забеляза, че останалите сгради не са така добре поддържани.
— Какво мислиш? — попита тихо Кара. Калан пъхна картата обратно в дрехите си. Намести по—удобно кожената наметка на раменете си и се увери, че тя скрива добре дръжката на меча на Ричард, който носеше завързан зад рамото си. Собственият й меч бе скрит под наметката. Поне слънцето тъкмо залезе.
— Не знам. Вече не е много светло. Май има само един начин да разберем.
Кара наблюдаваше хората, които поглеждаха към тях. Като цяло хората в този град изглеждаха забележително лишени от всякакво любопитство. Тъй като конете им бяха спънати извън града, нямаше да могат да се измъкнат бързо, ако се наложи. Повсеместното безразличие на хората обаче донякъде успокои тревогите на Калан.
Решиха да се държат възможно най—отпуснато и спокойно. Мислеше, че изглеждат съвсем обикновени в пътните си дрехи, но на такова сиво място като Алтур’Ранг двете трудно можеха да останат незабелязани. Трябваше да се сетят да вземат със себе си и някакви по—дрипави дрехи. Калан чувстваше, че са точно толкова незабележима колкото две гримирани проститутки на селски панаир. Изкачи стълбите, като че ли знаеше къде отива. Коридорът бе чист. Миришеше на току—що изтъркан дървен под. Кара я следваше по петите и тя се приближи до първата врата вдясно. Виждаше добре стълбите в другия край на коридора. Ако не бе сбъркала сградата, това трябваше да е вратата.