Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Каква наглост…
— Господарке.
— Е, добре, добре! Но не разбираш ли сладката ирония? Полиел, Кралицата на болестта, се е съюзила със Сакатия бог. Решение, което дълбоко ме оскърбява, държа да знаеш това. Колко хитро от моя страна, че й плячкосах лабиринта и ударих с него съюзниците й!
— Съмнявам се, че жертвите харесват иронията, господарке. Гарат също, предполагам.
— Знаеш ли, бих предпочела да си беше останал мълчаливец!
— Изцерете го.
— Той няма да ме пусне до себе си!
— Гарат вече не може да упорства, господарке. Не може да стои на краката си. Няма да може да се вдигне оттам, където лежи, ако не го изцерите.
— О, какъв жалък човечец си ти! Само ако си сбъркал и се опита да ме ухапе, много ще ти се ядосам, Мок. Слабините ще ти съсипя. Ще те направя толкова кривоглед, че всеки, който те погледне с тая твоя глупава маска, ще се превива от смях. А и други неща ще измисля, уверявам те.
— Изцерете го.
— Разбира се, че ще го изцеря! Гарат е любимият ми спътник, в края на краищата. Нищо, че веднъж се опита да ми напикае халата — макар да призная, че тъй като той спеше в момента, може да е било и някоя от шегичките на К’рул. Добре, добре, стига си ме прекъсвал.
Тръгна към огромния пес.
Очите на Гарат бяха като стъклени и дъхът му излизаше сух и хриплив. Не вдигна глава, докато тя пристъпваше предпазливо към него.
— Ох, миличък, прости ми за невниманието, миличкото ми паленце. Помислих си, че е само от раните, и вече бях започнала да скърбя. Вдишал си лоши изпарения? Недопустимо. Всъщност ще се оправи лесно. — Посегна и пръстите й леко докоснаха козината му. — Ето…
Гарат извъртя бясно глава и оголи зъбите си.
Лейди Енви бързо се дръпна.
— И така ли ми благодариш? Аз те излекувах, миличък!
— Но първо го разболяхте, господарке — каза зад нея Мок.
— Млъкни, с теб вече не говоря. Гарат! Виж само как се връщат силите ти, пред очите ни! Ето, вече ставаш! О, чудесно! И… не, по-настрана, моля. Освен ако не искаш да те натупам. Искаш ли да те натупам? Тогава веднага престани да ръмжиш!
Мок пристъпи между двамата, без да откъсва очи от настръхналия звяр.
— Гарат, тя ни трябва, също както ни трябваш и ти. Няма смисъл да продължаваш с тази вражда.
— Той не може да те разбере! — сопна се лейди Енви. — Той е куче! Ядосано куче при това.
Гарат им обърна гръб и бавно тръгна към взиращата се към бурята Баалджаг. Вълчицата дори не го погледна.
Мок пристъпи напред.
— Баалджаг вижда нещо, господарке.
— Какво? Там ли?
Двамата забързаха нагоре по склона.
Ледените грамади си бяха хванали плячка. На по-малко от хиляда крачки в кипналото море се носеше някакво съоръжение. С високи стени от двете страни, покрити като че ли с оплетена тръстика, и увенчано с покрити със скреж къщи — всичко три. Приличаше на откъснато от урагана парче от някакъв крайбрежен град. Дори се виждаше някаква тясна крива уличка между килнатите постройки. Когато вкопчилият се в дъното лед се завъртя, понесен от невидимото течение, се видя дървен търбух, минаващ под уличното ниво, пълен с грамадни греди и нещо като огромни надути мехури, три от които се бяха спукали и висяха отпуснати.
— Определено странна гледка — промълви лейди Енви.
— Мекрос — каза Мок.
— Моля?
— Родината на сегюле е остров, господарке. Макар и рядко, ни навестяват мекросите, които живеят в градове, плаващи по океаните. Опитват се да правят рейдове по крайбрежието ни и все забравят жалкия резултат от предишните си рейдове. Свирепото им усърдие забавлява воините от Долните класове.
— Добре — изсумтя лейди Енви. — Но не виждам никакви обитатели на това… кварталче.
— И аз, господарке. Но погледнете леда точно зад отломката. Хванал е външно течение и се опитва да заплава по него.
— Божичко, да не би да намекваш, че…
Баалджаг даде ясен отговор на недовършения въпрос — профуча покрай тях и забърза по обрулените от вълните скали надолу. След няколко мига видяха как грамадното вълчище скочи над кипящата вода върху един от широките ледени късове и заситни до другата му страна. После се метна напред и стъпи на следващия къс.
— Методът ми се струва приемлив — каза Мок.
Гарат изръмжа и се понесе надолу след вълчицата.
— О! — извика възмутено лейди Енви и тропна с краче. — Ама не можем ли поне да ги обсъждаме нещата?
— Изглежда, се оформя възможен път, господарке, който ще позволи да не се намокрим прекалено…
— Кой е мокър? А? Добре, добре, хайде извикай братята си и води.
Пътят им през подскачащите и надигащи се ледени късове, често пъти залети с вода, се оказа опасен, трескав и изтощителен. Когато се добраха до издигащата се високо стена от тръстика, не можаха да видят Баалджаг и Гарат, но следите им ясно се открояваха по заскрежения сал, който, изглежда, поддържаше над водата плаващото съоръжение на мекросите.